Чтение онлайн

му ръце, сетне счупих главата му.

Когато вдигнах поглед, видях, че онзи, който ме бе порязал, беше избягал. Третият се

беше свил до стената и притискаше окървавената си ръка към гърдите. Очите му бяха

обезумели от страх. Тогава чух стъпки, пуснах камъка и побягнах. И продължих да бягам, без

да спирам…

Внезапно, години по-късно, отново се бях превърнал в това диво момче. Отметнах глава

назад и заръмжах в мислите си. Почувствах нещо дълбоко в себе си. Протегнах се към него.

В мен се настани напрегната тишина — от онази, която предхожда гръмотевицата.

Почувствах как въздухът около мен сякаш започна да кристализира.

Стана ми студено. Безстрастно събрах всички парчета от съзнанието си и ги напаснах

едно към друго. Бях Квоте, член на трупа. Бях роден Едема Рух. Бях Квоте, студентът, ре’лар

при Елодин. Бях Квоте, музикантът. Бях Квоте.

Бях над Фелуриан.

Почувствах се така, сякаш това е единственият момент от живота ми, в който съм

истински буден. Всичко изглеждаше кристално ясно, като че ли гледах с различни очи.

Сякаш изобщо не си правех труда да гледам с очите си, а виждах света направо в мислите си.

Спящото съзнание — немощно осъзна някаква част от мен. То вече не спи — помислих

си аз и се усмихнах.

Погледнах Фелуриан и в този момент я проумях от главата до петите. Тя беше една от

фае. Не се безпокоеше за това кое е правилно и кое — погрешно. Беше създание, изтъкано от

чисто желание, подобно на дете. Детето, както и внезапната буря не ги е грижа за

последствията. Фелуриан приличаше на тях и същевременно бе различна. Бе древна,

невинна, могъща и горда.

Това ли беше начинът, по който Елодин виждаше света? Това ли беше магията, за която

говореше? Не тайни и трикове, а магия като тази на Таборлин Великия. Винаги я е имало, но

съм бил сляп за нея?

Беше красива.

Срещнах погледа на Фелуриан и светът се забави. Чувствах се така, сякаш някой ме е

завлякъл под водата и е изкарал въздуха от тялото ми. За един кратък миг бях зашеметен и

безчувствен, все едно ме беше ударил гръм.

Този момент отмина и нещата отново започнаха да се движат. Но сега, когато погледнах

Фелуриан, я проумях много по-добре от преди. Разбрах я чак до мозъка на костите и. Очите

и бяха като четири ясно изписани стиха. Съзнанието ми бе изпълнено с нейната внезапна

песен. Поех си дъх и я изпях в четири отчетливи ноти.

Фелуриан седна изправена. Прокара ръка пред очите си и изрече една дума, остра като

натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми

пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.

Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.

Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето и се напрегна и тя пристъпи крачка напред:

Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата и едва достигаше до

брадичката ми. Косата и се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и

стигаше до извивката на ханша и. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди

не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече

не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните и бяха меки и полуотворени.

Направи още една крачка. Простото движение на краката и беше като танц. Естественото

поклащане на бедрото и беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите

и стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.

Още една крачка. Усмивката и беше широка и жестока. Тя беше очарователна като

луната. Силата и я обгръщаше като мантия. Караше въздуха да потрепва. Простираше се зад

нея като широки невидими криле.

Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата и вибрира във

въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми.

Аз потреперих.

Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите и аз отново видях ясно четирите реда на

песента.

Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.

Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право

в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на

песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как

силата и потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана

нищо друго освен нейната болка и гняв.

Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на

земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и

уплашени очи.

Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или

мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен

приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.

Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство

между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина

дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в

променливото си име.

Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а

тъмната и коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.

Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист

хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на