Чтение онлайн

стоеше калъфът на лютнята, подпрян на едно дърво.

Въпросът ме свари неподготвен. Никога преди не се бях опитвал да уча някого да свири

на лютня. Може би адемецът знаеше това и ми намекваше, че и онова, което искам от него, е

същото. Знаех, че той е склонен да влага неуловими нюанси в думите си.

Предложението беше справедливо.

— Ще опитам — кимнах аз.

Темпи също кимна и посочи към единия от мечовете, от които избирахме.

— Носи го, но недей да се биеш с него.

След тези думи той се обърна и се отдалечи. Тогава реших, че това е просто обичайната

му лаконичност.

Продължихме да ровим из останките през целия ден. Мартен събра доста стрели и

всички тетиви, които успя да открие. След като провери дали някой друг не ги иска, той

реши да вземе четирите големи лъка, оцелели след падането на светкавицата. Не бяха

удобни за носене, но той твърдеше, че ще вземе доста пари за тях, като ги продаде в Кросон.

Дедан грабна чифт ботуши и една ризница, по-хубава от онази, която носеше. Също така

предяви претенции към тесте карти и чифт зарове от слонова кост.

Хеспе пък взе комплект овчарски свирки и напъха на дъното на раницата си десетина

ножа с надеждата да ги продаде.

Дори и Темпи намери някои неща, които му харесаха — точило, месингова солница и

ленени панталони, които отнесе до потока и боядиса в познатия кървавочервен цвят.

Взех по-малко вещи от останалите — малък нож, с който да заменя счупения, и бръснач

с рогова дръжка. Не ми се налагаше да се бръсна толкова често, но бях свикнал да го правя,

докато бях в двора на маера. Можех да последвам примера на Хеспе и също да взема няколко

ножа, но пътната ми торба вече беше натежала неприятно заради кутията на Алверон.

Всичко това може да ви се стори малко жестоко, но светът е такъв. Грабителите на свой

ред биват ограбвани, докато времето и обстоятелствата не превърнат всички ни в наемници.

94.

Върху скали и коренища

Решихме да се доверим на картата, която открихме, и да пресечем напряко гората на

запад, по посока на Кросон. Дори и да пропуснехме града, нямаше как да не стигнем до пътя

и да си спестим дълги километри вървене.

Придвижвахме се бавно заради ранения крак на Хеспе и през този първи ден изминахме

едва единайсет-дванайсет километра. По време на една от многобройните почивки Темпи се

захвана да ме обучава в кетан.

Понеже бях глупав, смятах, че той вече е започнал да ме учи. Истината бе, че адемецът

само коригираше някои от по-ужасяващите ми грешки, защото те го дразнеха. Горе-долу

както аз бих се изкушил да настроя нечия лютня, защото е разстроена, и човекът, който

свири фалшиво на нея, се намира в една и съща стая с мен.

Това обучение беше съвсем различно. Започнахме от самото начало на кетан и

поправяхме грешките ми. Той намери шестнайсет грешки само в първото движение, а в

кетан имаше над сто движения. Бързо взех да се съмнявам в успеха на това чиракуване.

На свой ред аз се захванах да уча Темпи да свири на лютня. Докато вървяхме, свирех

ноти, казвах му имената им и му показвах някои акорди. Това ми се стори подходящо за

начало.

Надявахме се да стигнем в Кросон до обяд на следващия ден. Но в късната утрин се

натъкнахме на мрачно, зловонно тресавище, което не беше отбелязано на картата.

Това беше началото на един наистина ужасен ден. На всяка крачка трябваше да

проверяваме къде стъпваме и така напредвахме с такава скорост, сякаш пълзяхме. В един

момент Дедан се стресна и падна, като разплиска тинята и ни опръска с противната вода.

Каза, че бил видял комар по-голям от палеца си, с хобот, дебел колкото женска фиба за коса.

Предположих, че може да е видял бързопийка. Той пък ми предложи някои неприятни и

нехигиенични неща, които да направя със себе си при първа възможност.

Докато следобедът преваляше, ние се отказахме да стигнем обратно до пътя и се

съсредоточихме върху по-неотложните неща, като това да намерим участък суха земя, където

да седнем, без да се страхуваме, че ще потънем. Но успяхме да открием единствено още

мочурища, ями и облаци от кръвожадни комари и хапещи мухи.

Слънцето клонеше към заник, когато най-сетне излязохме от блатото и от горещо и

задушно времето бързо стана хладно и влажно. Упорито не спирахме да вървим, докато

земята не започна да се издига нагоре. И макар всички да бяхме изтощени и мокри,

единодушно решихме да продължим напред и да увеличим разстоянието между нас и

насекомите и миризмата на гниещи растения.

Имаше пълнолуние, което ни осигуряваше предостатъчно светлина, за да намираме пътя

си между дърветата. Въпреки отвратителния ден настроението ни започна да се подобрява.

Хеспе толкова се беше уморила, че се облегна на Дедан. Когато покритият с кал наемник я

обгърна с ръка, тя му каза, че от месеци не е ухаел толкова добре. Той отвърна, че ще му се

наложи да приеме мнението на една толкова изискана дама.

Напрегнах се в очакване закачката им да се превърне в неприятна и саркастична

караница. Но докато вървях след тях, забелязах колко нежно я бе обгърнала ръката му. Хеспе

също се облягаше на него с нещо, наподобяващо нежност, и не обръщаше особено внимание

на ранения си крак. Погледнах Мартен. Старият следотърсач се усмихна и белите му зъби

проблеснаха на лунната светлина.

Не след дълго открихме бистър поток и успяхме да отмием донякъде калта и неприятната

миризма. Изплакнахме дрехите си и се преоблякохме в нови. Извадих опърпания си, протрит

плащ и го закопчах на гърдите си в напразна надежда да ме предпази от вечерния хлад.