Чтение онлайн

тези думи в стаята се разнесе смях. — Никой не я е виждал от двайсет години. Народът на

Фае отдавна е напуснал това място, а ти не си Таборлин, независимо какво разправят

приятелите ти. Предполагам, че си просто хитър разказвач на приказки, който се опитва да

си изгради име.

Този удар попадна неприятно близо до целта и аз видях, че някои хората в тълпата ме

гледат скептично.

Преди да успя да кажа каквото и да било, се намеси Дедан:

— Тогава какво ще кажете за брадата му? Когато побягна след нея преди три нощи,

лицето му беше гладко като бебешко дупе.

— Така казваш ти — отвърна цигуларят. — Мислех да си замълча, въпреки че не вярвах

и на половината от това, което ни разказа за онези бандити, или за онова, че той е призовал

светкавиците. Но реших, че приятелят ви е умрял и искате хората да го запомнят с някоя и

друга героична история… — Той наведе счупения си нос към мястото, където седеше Дедан.

— Но това наистина отиде твърде далеч. Не е мъдро да се разправят лъжи за народа на Фае.

Не ми харесва някакви чужденци да се появят тук и да пълнят главите на приятелите ми с

глупости. Най-добре цялата ви група да си мълчи. Тази нощ чухме достатъчно от вас.

След тези думи цигуларят отвори очукания калъф, който стоеше до него и извади

инструмента си. Настроението в стаята вече беше станало леко враждебно и доста хора ме

гледаха с възмущение.

— Чуй ме сега… — разгорещено и гневно започна Дедан.

Хеспе каза нещо и се опита да го дръпне обратно на стола му, но наемникът се отърси от

ръката и.

— Не. Няма да позволя да ме наричат лъжец. Самият Алверон ни изпрати тук заради

онези бандити. И ние си свършихме работата. Не очаквахме да ни посрещнат с парад, но

проклет да съм, ако позволя да ме наречеш лъжец. Ние убихме онези кучи синове. След това

наистина видяхме Фелуриан. И Квоте наистина се затича след нея.

Дедан огледа войнствено всички в стаята и най-вече цигуларя.

— Това е истината и аз се заклевам в здравата си дясна ръка. Ако някой иска да ме

нарече „лъжец“, то можем веднага да излезем навън и да уредим това.

Цигуларят взе лъка си и срещна погледа на Дедан. Той изсвири стържещ тон по струните.

— Лъжец.

Дедан почти прелетя през стаята, докато хората разбутваха столовете си, за да разчистят

място за двубоя. Цигуларят бавно се изправи на крака. Той беше по-висок, отколкото

очаквах, с къса посивяла коса и с ожулени кокалчета, което ми подсказа, че юмручният бой

му е добре познат.

Успях да застана пред Дедан, наведох се към него и тихо му качах на ухото:

— Наистина ли искаш да се биеш със счупена ръка? Ако той успее да те хване, само ще

крещиш и ще се напикаеш пред Хеспе. — Усетих, че се поуспокои, и го бутнах обратно към

стола му.

Той се подчини, но не изглеждаше особено щастлив от това.

— … нещо тук. — Чух да казва някаква жена зад гърба ми. — Ако искаш да се сбиеш с

някого, излез навън и не си прави труда да се връщаш повече. Не ти плащам, за да се биеш с

клиентите. Чу ли ме?

— Виж сега, Пени — опита се да я успокои цигуларят, — просто малко му се озъбих,

това е. Той беше този, който го прие твърде лично. Не можеш да ме обвиняваш, че се

подигравам на историите, които те разправят.

Обърнах се и видях, че цигуларят се оправдаваше пред една ядосана жена на средна

възраст. Тя беше поне трийсет сантиметра по-ниска от него и трябваше да се протегне, за да

го мушне с пръст в гърдите.

В този миг чух някакъв глас от едната ми страна да възкликна:

— В името на божията майка, Себ! Видя ли това? Погледни го! То се движи само!

— Ти си сляп пияница. Това е просто вятърът.

— Тази вечер няма вятър. Само се движи. Погледни отново!

Разбира се, ставаше дума за моя шаед. Вече няколко души забелязаха как леко се издува

от вятър, какъвто нямаше. Помислих си, че ефектът е доста впечатляващ, но съдейки по

широко отворените очи на хората наоколо, ми стана ясно, че това доста ги е разтревожило.

Един-двама неспокойно дръпнаха столовете си встрани от мен.

Очите на Пени бяха втренчени в леко помръдващия шаед и тя се приближи и застана

пред мен.

— Какво е това? — попита тя с глас, в който имаше само лека нотка на страх.

— Нищо, за което да се безпокоиш — непринудено отвърнах аз и изпънах част от шаеда,

за да го огледа. — Това е моето наметало сянка. Фелуриан ми го направи.

Цигуларят издаде звук на отвращение.

Пени го стрелна с поглед и колебливо докосна наметалото ми с ръка.

— Меко е — прошепна тя и вдигна поглед към мен.

Когато очите ни се срещнаха, тя за момент изглеждаше изненадана, а после възкликна:

— Ти си момчето на Лоси!

Преди да успея да я попитам какво има предвид, чух друг женски глас да казва:

— Какво?

Обърнах се и видях, че към нас се приближава червенокосата сервитьорка. Същата, която

ме беше поставила в толкова неудобно положение при първото ни посещение в „За няколко

пенита“.

Пени кимна към мен.

— Това е младото, страстно момче от преди три цикъла! Спомняш ли си, че ми го

показа? Не го познах с брадата.

Лоси застана пред мен. Яркочервените и къдрици падаха върху голата светла кожа на

раменете и. Опасните и зелени очи огледаха шаеда и се насочиха нагоре към лицето ми.

— Наистина е той — каза тя на Пени, — независимо дали е с брада, или не.

Тя пристъпи още една крачка напред и почти се притисна в мен.

— Момчетата носят бради и се надяват, че това ще ги направи мъже.

Светлите и изумрудени очи се втренчиха самоуверено в моите, сякаш очакваха да се

изчервя и да започна да се държа непохватно, както бях направил предишния път.

Помислих си за всичко, което бях научил в ръцете на Фелуриан, и се почувствах странно,