Чтение онлайн

Някои музиканти свиреха не защото наистина се надяваха да спечелят свирките. Те свиреха, защото човек никога не знае кой може да е в „Еолиан“ точно тази нощ и да го слуша. Доброто изпълнение на една песен можеше и да не ти спечели свирките, но можеше да ти осигури покровител.

Покровител.

* * *

— Никога няма да познаеш какво чух — каза ми Симон една вечер, докато седяхме на обичайната ни пейка на площада със знамето.

Бяхме сами и Уилем си разменяше погледи със сервитьорката от „При Анкер“.

— Студентите в Мейнс чули странни неща през нощта.

— Така ли — престорих се на незаинтересуван аз.

— Да — настоя Симон. — Някои казват, че бил духът на студент, който се изгубил в сградата и умрял от глад. — Той почука с пръст по носа си като старец, който разказва история. — Казват, че и до ден-днешен се скитал из коридорите и така и не успявал да намери път навън.

— Аха.

— Други предполагат, че бил разгневен дух. Измъчвал животни, особено котки. Това студентите чуват късно през нощта — изкормени котки. Доколкото разбирам, звукът бил доста ужасяващ.

Погледнах го. Изглеждаше почти готов да избухне в смях.

— О, хайде изплюй камъчето — казах му с престорена сериозност. — Давай. Заслужил си го, след като си толкова хитър. Макар че в днешно време никой вече не използва котешки черва за струни.

Той се изкикоти, твърде доволен от себе си. Взех си от сладкишите му и го заръфах, като се надявах да му дам ценен урок по скромност.

— Значи не си се отказал?

Кимнах.

— Мислех, че може да си променил плановете си. — Симон изглеждаше облекчен. — Напоследък не съм те виждал да носиш лютнята си.

— Не е необходимо — обясних аз. — Сега, когато имам достатъчно време да се упражнявам, не е нужно да се измъквам за няколко минути при всеки удобен случай.

Група студенти минаха край нас и единият от тях помаха на Симон.

— Кога смяташ да го направиш?

— В Деня на скръбта — отвърнах аз.

— Толкова скоро? Само преди два цикъла се безпокоеше, че си позабравил свиренето. Толкова бързо ли си го припомни?

— Не съвсем — признах аз, — ще са ми необходими години, за да си припомня всичко. — Свих рамене и пъхнах остатъка от сладкиша в устата си. — Но вече ми е по-лесно. Музиката не се блъска в ръцете ми, просто… — Опитах се да му обясня, после се отказах и пак свих рамене. — Готов съм.

Честно казано, бих предпочел да се поупражнявам още месец или още цяла година, преди да заложа таланта си, но не разполагах с това време. Семестърът почти беше приключил. Нуждаех се от пари, за да отложа дълга си към Деви и да платя предстоящата такса за обучение.

Не можех да чакам повече.

— Сигурен ли си? — попита Сим. — Чувал съм да си пробват таланта хора, които са наистина добри. В началото на тоя семестър един възрастен мъж изпя песента за… за онази жена, дето съпругът й отишъл на война.

— „В селската ковачница“ — подсетих го аз.

— Както и да е — продължи Симон, без да ми обръща внимание. — Това, което имам предвид, е, че той беше наистина добър. Смях се, плаках и изпитвах болка. — Той ме погледна загрижено. — Но така и не получи сребърните свирки.

— Нали все още не си ме чувал да свиря? — прикрих собственото си безпокойство с усмивка.

— Много добре знаеш, че не съм — сърдито ми отвърна той.

Усмихнах се. Бях отказал да свиря на Уилем и Симон, докато не възвърна напълно умението си. Тяхното мнение беше почти толкова важно за мен, колкото и оценката, която щях да получа в „Еолиан“.

— Е, ще имаш тази възможност в Деня на скръбта — подразних го аз. — Ще дойдеш ли?

— Уилем също ще дойде — кимна Симон, — освен ако няма земетресение или над главите ни не се изсипе кървав дъжд.

Погледнах нагоре към залязващото слънце.

— Трябва да тръгвам — казах аз и се изправих. — Майстор се става само с упражнения.

Сим ми махна и аз се отправих към столовата, където останах само колкото да изям боба и да сдъвча едно тънко парче жилаво сиво месо. Взех със себе малкото парче хляб, при което неколцина от студентите по-наблизо ме изгледаха странно.

Отидох до леглото си и взех лютнята от сандъка край него. След това, като се сетих за слуховете, които бе споменал Сим, избрах един от по-сложните пътища до покрива на Мейнс, който криволичеше през поредица от канализационни тръби в една закътана уличка. Не исках да привличам излишно внимание към нощните си занимания там.

Докато стигна до изолирания двор с ябълковото дърво, вече се беше стъмнило напълно. Всички прозорци бяха тъмни. Погледнах надолу от ръба на покрива и не видях нищо друго освен сенки.

— Аури — извиках, — там ли си?

— Закъсня — дойде до мен леко раздразненият отговор.

— Съжалявам, искаш ли тази нощ ти да се качиш горе?

Настъпи кратка пауза.

— Не. Ти слез.

— Тази нощ луната не се вижда много — казах аз с възможно най-окуражаващия си тон. — Сигурна ли си, че не искаш да се качиш?

Чух шумолене в храстите долу и след това видях Аури да скача нагоре по дървото като катерица. Притича по ръба на покрива и се закова на място на десетина метра от мен.

Предполагам, че беше не повече от две-три години по-възрастна от мен, със сигурност не повече от двайсетгодишна. Бе облечена в дрипи, които оставяха ръцете и краката й голи, и беше по-ниска от мен с почти трийсетина сантиметра. Беше слаба. Донякъде това се дължеше на дребната й конструкция, но причината не беше само в това. Бузите й бяха хлътнали, а голите й ръце — буквално кожа и кости. Дългата й коса беше толкова тънка, че се носеше във въздуха зад нея като облак.

Отне ми доста време, докато успея да я изкарам от скривалището й. Подозирах, че някой ме слуша от двора, докато се упражнявах, но минаха почти два цикъла, преди да успея да я мярна за миг. Като видях, че беше полугладна, започнах да нося каквато храна можех да изнеса от столовата и да й я оставям. Въпреки това трябваше да мине още цял един цикъл, преди тя да се присъедини към мен на покрива, докато свирех.

През последните няколко дни дори беше започнала да говори. Очаквах, че ще бъде враждебно настроена и подозрителна, но това се оказа далеч от истината. Очите й блестяха, преливаше от ентусиазъм. Макар когато я видях за пръв път, тя да ми напомни за мен самия в Тарбеан, всъщност между нас нямаше голяма прилика. Аури беше педантично чиста и изпълнена с радост.

Тя не харесваше откритото небе, бляскавата светлина и хората. Предположих, че е студентка, която е полудяла и избягала под земята, преди да успеят да я затворят в Убежището. Не успях да науча много за нея, защото все още се стесняваше и плашеше, тя веднага хукна към подземието и не се върна в продължение на дни.