Чтение онлайн

— Май не ми се доверяваш особено, а?

Тя порови из чекмеджето, извади малко восък за запечатване и започна да го нагрява върху лампата на бюрото.

— Предполагам, че нямаш печат, пръстен или нещо подобно? — попита тя, докато мажеше с восък запушалката на шишенцето.

— Ако имах скъпоценности за продаване, нямаше да съм тук — откровено отвърнах аз и притиснах палеца си върху восъка, оставяйки ясно различим отпечатък, — но това би трябвало да свърши работа.

Деви изгравира номер отстрани на шишето с диамантено острие и след това извади лист хартия. Писа известно време и след това го размаха във въздуха, докато чакаше мастилото да изсъхне.

— Можеш да занесеш това на който и да е лихвар и от двете страни на реката — весело каза тя и ми подаде листа. — Беше ми приятно да сключа сделка с теб. Не ме забравяй.

* * *

Тръгнах обратно към Университета с парите в кесията си и успокоително натежаващата лютня, която висеше на ремък от рамото ми. Беше втора ръка, грозна и ми струваше скъпо като пари, кръв и нарушено душевно спокойствие.

Обичах я като свое дете, като дишането, като своята собствена дясна ръка.

> 51.

> Катран и ламарина

В началото на втори семестър Килвин ми позволи да изучавам сигалдрия. Това накара някои хора учудено да повдигнат вежди, но не и в Рибарника, където бях доказал, че работя здраво и съм старателен студент.

Казано с прости думи, сигалдрията е набор от инструменти за канализиране на силите. Нещо като симпатията, но за предмети.

Например ако гравирате на една тухла руната _уле_, а на друга — _дох_, двете руни ще накарат тухлите да прилепнат една към друга, все едно са залепени с хоросан.

Но всъщност не е толкова просто. Това, което се случва на практика, е, че двете руни също така и отблъскват тухлите една от друга със силата на своето привличане.

За да избегнете това, трябва да добавите руната _ару_ на всяка от тухлите. _Ару_ е руната на глината, която кара две парчета глина да прилепнат едно към друго, решавайки по този начин вашия проблем.

Само дето _ару_ и _дох_ не пасват една с друга. Те са с неподходяща форма. За да ги накарате да паснат, трябва да добавите още няколко свързващи руни, като _геа_ и _тех_. После за равновесие трябва да добавите _геа_ и _тех_ и към другата тухла. След това тухлите ще прилепнат една към друга, без да се разделят.

Но това ще стане само ако тухлите са направени от глина — повечето от тях не са. Така че, най-общо казано, е по-добра идея да смесите желязо с керамиката на тухлата, преди да я изпечете. Разбира се, това означава, че ще трябва да използвате _фехр_ вместо _ару_. След това ще трябва да размените _тех_ и _геа_, така че краищата да пасват както трябва…

Както виждате, хоросанът е по-прост и по-надежден начин за залепване на тухлите.

Учех сигалдрия при Камар. Покритият с белези едноок мъж беше портиерът на Килвин. Едва след като човек успееше да му докаже, че добре е проумял сигалдрията, той можеше да премине към свободно чиракуване с някой от по-опитните майстори. Като им помагаш с техните проекти, в замяна те ти показват тънкостите на занаята.

Има сто деветдесет и седем руни. То е като ученето на нов език, само че с близо двеста непознати букви, като човек трябваше сам да си измисля думи. На повечето студенти им беше необходим поне месец учене, преди Камар да прецени, че са готови да продължат. А на някои им отнемаше цял семестър.

На мен ми бяха нужни седем дни, за да стигна от началото до края.

Как ли?

Първо, имах сериозна мотивация. Другите студенти можеха да си позволят да се шляят по време на обучението си. Техните родители или покровители щяха да покрият разходите. Аз от своя страна трябваше бързо да напредна в Рибарника, за да мога да печеля пари, като работя по свои собствени проекти. Таксата вече не ми беше първа грижа — сега приоритетът ми беше Деви.

Второ, бях блестящ. Не просто средно блестящ, а изключително блестящ.

И накрая — чисто и просто извадих късмет.

* * *

Вървях сред бъркотията от покриви на Мейнс с лютнята, окачена на гърба ми. Беше мъждив, облачен полумрак, но вече бях научил пътя. Придържах се към катрана и ламарината, защото знаех, че ходенето по червените керемиди или сивите плочи може да поднесе коварни изненади.

При някоя от реконструкциите на Мейнс единият от дворовете беше напълно изолиран. До него можеше да се достигне само с прекачване през един висок прозорец в една от залите за лекции или като се спуснеш по едно чепато ябълково дърво, ако си на покрива.

Ходех там, за да посвиря на лютнята си. Леглото ми в Мюз не беше подходящо за тази цел. Не само че от тази страна на реката гледаха на музиката като на празно занимание, но освен това и щях да си създам още врагове, ако свирех, докато моите съквартиранти се опитват да спят или учат. Затова идвах тук. Мястото беше идеално, усамотено и практически се намираше съвсем наблизо.

Живият плет беше подивял и моравата беше обрасла с бурени и цветя. Но под ябълковото дърво имаше пейка, която идеално подхождаше на моите нужди. Обикновено идвах късно през нощта, когато Мейнс беше заключен и празен. Но днес беше Тхеден, което означаваше, че ако бързо си изям вечерята, разполагам с около шейсет минути между часа на Елкса Дал и работата ми в Рибарника. Достатъчно време, за да се поупражнявам.

Обаче когато онази нощ стигнах до двора, видях светлина през прозорците. Този ден лекцията на Брандеур продължаваше до късно.

Затова останах на покрива. Прозорците на залата за лекции бяха затворени, така че нямаше голяма вероятност някой да ме чуе.

Опрях гърба си в близкия комин и започнах да свиря. След десетина минути светлината загасна, но аз реших да остана на мястото си, вместо да губя време да слизам долу.

Бях по средата на „Тим и десетте канелки“, когато слънцето се показа иззад облаците. Покривът беше облян от златиста светлина, която преля над ръба и освети малка част от двора по-долу.

Точно тогава чух шума — внезапно шумолене като уплашено животно, което търси да се скрие някъде из двора. Но имаше и нещо друго — звук, който не приличаше на шума, който би издала някоя катерица или заек, докато се шмугва в живия плет. Беше остър звук, съпроводен с леко метално тупване, сякаш някой беше изпуснал тежък железен прът.

Спрях да свиря, а недовършената мелодия остана да се носи в главата ми още известно време. Дали долу имаше друг студент който ме слушаше?

Прибрах лютнята обратно в калъфа й, преди да отида до ръба на покрива и да погледна надолу.

Не можех да видя нищо през дебелия жив плет, който покриваше по-голямата част от източния край на двора. Дали някой не се бе прекачил през прозореца?

Залезът бързо гаснеше и докато се спусна долу по ябълковото дърво, по-голямата част от двора вече тънеше в сянка. Оттук можех да видя, че високият прозорец е затворен — никой не беше дошъл през него. Макар да се стъмваше бързо, любопитството ми надделя над предпазливостта и аз се запромъквах през плета. Там имаше доста празно пространство. Части от плета бяха почти кухи, като зелена черупка от живи клонки, които оставяха достатъчно място, за да може спокойно да се промъкна през тях. Отбелязах си, че това място ще е добро за спане, ако нямам достатъчно пари за легло в Мюз през следващия семестър.