Чтение онлайн

* * *

След като напуснах Деви, закрачих нервно и раздразнено по улиците на Имре. Опитвах се да измисля решение на проблема си.

Имах доста добър шанс да върна заема от два таланта. Надявах се скоро да се издигна в йерархията на Рибарника. Позволяха ми веднъж да се занимавам със собствени проекти, можех да започна наистина да изкарвам пари. Всичко, което трябваше да направя, беше да посещавам заниманията достатъчно дълго. Беше просто въпрос на време.

Точно това се опитвах да направя — да получа време назаем. Още един семестър.

Кой можеше да предвиди какви възможности можеха да ми се открият през следващите два месеца?

Но макар да се опитвах да убедя сам себе си, знаех истината. Идеята не беше добра. Просто си просех неприятности по този начин. Можех да преглътна гордостта си и да видя дали Уил или Сим, или Совой няма да ми заемат осемте йота, от които се нуждаех. Въздъхнах, примирен с мисълта, че този семестър ще се наложи да спя навън и да се храня с каквото намеря. Поне се утешавах, че няма начин да е толкова зле, колкото в Тарбеан.

Тъкмо се готвех да тръгна обратно към Университета, когато неспокойната ми разходка ме отведе пред прозореца на една заложна къща. Пръстите ме засърбяха и ми напомниха за старата болка…

— Колко искате за седемструнната лютня? — попитах.

И до ден-днешен не мога да си спомня как се озовах в магазина.

— Точно четири таланта — весело отвърна собственикът.

Предположих, че или беше нов в занаята, или пиян. Съдържателите на заложни къщи никога не са весели, дори и в богатите градове като Имре.

— А — казах аз, без да се опитвам да скрия разочарованието си. — Мога ли да й хвърля един поглед?

Той ми я подаде. Нямаше много за гледане. Линиите на дървото бяха неравни, лакът груб и издраскан. Прагчетата бяха направени от черва и се нуждаеха от замяна, но това не ме безпокоеше особено, защото и без това обикновено свирех без прагчета.

Тялото беше от палисандрово дърво, така че звукът й едва ли щеше да е много изтънчен. Но, от друга страна, палисандърът щеше да се чува по-добре в някоя претъпкана кръчма, преминавайки през шума от неспиращите разговори. Почуках с пръст върху корпуса и той издаде звънлив звук. Плътен, но не хубав. Започнах да настройвам инструмента, за да имам извинение да го подържа малко по-дълго.

— Мога да ти сваля до три и половина — каза мъжът зад щанда.

Наострих уши, защото ми се стори, че долових в гласа му отчаяние.

Дойде ми наум, че една грозна, употребявана лютня може и да не е толкова лесна за продаване в град, пълен с благородници и преуспяващи музиканти.

— Струните са стари — поклатих глава аз.

Всъщност те си бяха добри, но аз се надявах, че той не го знае.

— Така е — каза той и затвърди убеждението ми, че нищо не разбира, — но струните са евтини.

— Предполагам — казах аз със съмнение в гласа.

Целенасочено настроих струните така, че тоновете леко да се разминават един с друг. Изсвирих един акорд и се заслушах в стържещия звук. Огледах грифа на лютнята с кисел и несигурен поглед.

— Мисля, че грифът е напукан — ударих един минорен акорд, който прозвуча още по-зле. — Не ти ли звучи като напукан? — дръннах акорда отново, този път по-силно.

— Три таланта и два йота? — с надежда ме попита той.

— Не е за мен. За по-малкия ми брат е. Копеленцето не оставя моята лютня на мира.

Отново дръпнах струните и направих гримаса.

— Може и да не харесвам много малкия досадник, но не съм чак толкова жесток, че да му купя лютня с некачествен гриф. — Направих многозначителна пауза и когато той не предложи нищо, добавих: — Не и за три таланта и два йота.

— А за три?

Отстрани изглеждаше, че държа лютнята небрежно и незаинтересовано, но в сърцето си аз я стисках ожесточено, чак пръстите ми бяха побелели. Не мога да се надявам, че ще ме разберете. Когато чандрианите избиха моята трупа, те разрушиха всичко, което за мен представляваше семейство и дом. Но по някакъв начин, когато в Тарбеан лютнята на баща ми беше счупена, това ме бе накарало да се почувствам още по-зле. Сякаш бях загубил крайник или око, или друг жизненоважен орган. Без моята музика се бях скитал полужив в продължение на години из Тарбеан, като осакатен ветеран или жив мъртвец.

— Виж сега — казах му аз направо, — имам два таланта и два йота, които мога да ти дам — извадих кесията си. — Можеш да ги вземеш или това грозно нещо ще събира прах на най-горния рафт още десет години.

Погледнах го право в очите, като внимавах да не си проличи колко силна нужда имам от инструмента. Бих направил всичко, за да задържа тази лютня. Бих танцувал гол в снега. Бих се вкопчвал треперещ и обезумял в краката му, готов да му обещая всичко, абсолютно всичко…

Отброих два таланта и два йота на щанда между нас — това бяха почти всичките пари, които бях спестил за таксата за този семестър. Всяка монета изщракваше с остър звук, когато я притисках върху масата.

Той ме изгледа дълго, преценяваше ме. Оставих още един йот и зачаках. И продължих да чакам. Когато накрая той протегна ръка, за да вземе парите, на лицето му имаше измъчено изражение — същото, което бях виждал и на лицата на останалите съдържатели на заложни къщи.

* * *

Деви отвори вратата и се усмихна.

— Виж ти, честно казано, не очаквах да те видя отново. Влизай. — Тя залости вратата след мен и се отправи към бюрото си. — Но не мога да кажа, че съм разочарована. — Тя ме погледна през рамо и дяволитата й усмивка отново проблесна. — Очаквам с нетърпение да направя някоя малка сделка с теб. — Седна. — Значи два таланта?

— Всъщност по-добре да са четири — отвърнах.

Тъкмо щяха да ми стигнат, за да си платя таксата и легло в Мюз. Аз можех да спя навън на дъжда и вятъра. Лютнята ми обаче заслужаваше нещо по-добро.

— Чудесно — каза тя и извади шишенцето и иглата.

Не трябваше да наранявам върховете на пръстите си, защото ми бяха нужни, затова убодох опаката страна на дланта си, оставих трите капки кръв бавно да се съберат и да паднат в малкото шишенце. Подадох го на Деви.

— Пусни вътре и иглата.

Сторих го.

Деви намаза запушалката на бутилката с някакво прозрачно вещество и затвори с нея гърлото на шишето.

— Малко хитроумно лепило от твоите приятели от другата страна на реката — обясни тя. — Така не мога да отворя шишето без да го счупя. Когато си изплатиш дълга, ще си го получиш обратно непокътнато и ще можеш да спиш спокойно, като знаеш че не съм запазила кръвта ти за себе си.

— Освен ако нямаш и разтворител за лепилото — отбелязах аз.

Деви ми хвърли остър поглед.