Чтение онлайн

Тя ми хвърли кос поглед.

— Ако мъжът си ти, предполагам, че ще трябва да се измъкне с хитри думи и да се надява, че въпросът ще бъде забравен — тя наклони глава. — Но не е. Какво цвете би избрал за мен?

— Много добре, нека да помисля — обърнах се да я погледна и след това отклоних погледа си. — Да ги изброим. Глухарчето може да е подходящо — то е ярко и в теб също има нещо ярко. Но глухарчето е много обикновено, а ти не си обикновено създание. Споменахме розите и ти вече ги отхвърли. Беладона… Не, не става. Може би… коприва.

Тя направи физиономия на престорена обида и след това ми се изплези. Потупах устните си с пръст, сякаш премислях отново възможностите.

— Права си, като изключим острия ти език, май не ти подхожда много. Див овес! — възкликнах, като я стреснах и я накарах да се засмее. — Дивото ти подхожда, но цветът е твърде малък и срамежлив. Поради тази и други по-очевидни причини — прокашлях се аз, — мисля, че ще трябва да подминем дивия овес.

— Жалко.

— Маргаритката е подходяща — продължих да говоря врели-некипели аз, като не й позволих да отклони вниманието ми. — Висока и стройна, готова да расте край пътищата. Упорита и не твърде деликатна. Маргаритката е уверена в себе си. Мисля, че може и да е подходяща за теб… Но нека продължим с изброяването. Перуника? Твърде ярка. Магарешки бодил — твърде сдържан. Теменуга — твърде краткотрайна. Трилиум? Хм, виж това е интересна идея. Красиво цвете. Не може да бъде култивирано. Структурата на венчелистчетата… — направих най-смелата си постъпка в дотогавашния си младежки живот и леко докоснах едната страна на шията й с върховете на пръстите си — … е достатъчно гладка, за да напомни леко за мекотата на кожата ти. Но е твърде близо до земята.

— Поднесе ми доста богат букет — тихо каза Дена.

Тя несъзнателно вдигна ръка към мястото на шията си, където я бях докоснал, задържа я там за момент и след това я отпусна.

Дали това беше добър или лош знак? Дали тя искаше да изтрие докосването ми или да го притисне по-близо до себе си? Изпълни ме по-голяма неувереност от преди и аз реших да продължа, без да поемам повече очевидни рискове. Спрях се.

— Цветето селас.

Тя също спря и се обърна да ме погледне.

— След всички тези думи накрая избираш цвете, което дори не познавам? Какво е това цвете „селас“? И защо то?

— Това е тъмночервено цвете, което расте върху здрава лоза. Листата му са тъмни и деликатни. Те обичат сенчести места, но самото цвете успява да открие заблудени слънчеви лъчи, под които да разцъфне — погледнах я. — Това ти подхожда. В теб има и светлина, и сянка. Цветето расте в тъмни гори и е много рядко, защото само много умели хора могат да се грижат за него, без да го наранят. Уханието му е прекрасно и то е много търсено, но рядко откривано. — Направих пауза и я погледнах внимателно. — Да, тъй като съм принуден да избирам, бих избрал селас.

Тя ме погледна и след това извърна очи.

— Надценяваш ме.

— Може би ти се подценяваш — усмихнах се аз.

Тя ми се усмихна в отговор.

— Преди малко беше по-близо до истината. Маргаритките са прости и очарователни. Маргаритките са пътят към сърцето ми.

— Ще го запомня — продължихме разходката. — А ти какво цвете би донесла на мен? — подразних я аз, като мислех, че този въпрос ще я завари неподготвена.

— Върбов цвят — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг.

Останах замислен за един дълъг момент, преди да попитам:

— Върбите имат ли цветове?

— Не мисля — отнесено отвърна тя.

— Тогава ще е рядък дар да получиш такъв цвят — изкикотих се аз. — Защо точно върбов цвят?

— Напомняш ми за върба — непринудено отвърна тя. — Силни, с дълбоки, скрити корени. Когато дойде бурята, лесно се огъваш, но никога повече от това, което ти самият пожелаеш.

Вдигнах ръце сякаш да се предпазя.

— Престани с тези твои сладки слова — запротестирах. — Искаш да се огъна пред волята ти, но няма да стане. Ласкателството ти не е нищо повече от празни думи!

Тя ме наблюдава известно време, сякаш за да се увери, че тирадата ми е приключила.

— „Отвъд всички други дървета — каза тя с лек намек за усмивка върху елегантните си устни — върбата подчинява се на волята на вятъра.“

* * *

Звездите ми подсказаха, че са минали пет часа. Но сякаш беше изминал само един миг, когато стигнахме до „Дъбовото гребло“, където тя беше отседнала в Имре. Сигурно беше минал цял час, откакто обмислях дали да я целуна на вратата. Мисълта за това ме беше изкушавала поне десетина пъти, докато разговаряхме по пътя — когато спряхме на Каменния мост, за да се любуваме на реката под лунната светлина, под лимоновото дърво в един от парковете на Имре…

В тези мигове аз усещах как между нас се натрупва почти осезаемо напрежение. Когато тя погледнеше встрани към мен с потайната си усмивка, начинът, по който накланяше главата си, това, как обръщаше лице към мен, ме караше да мисля, че тя сякаш се надяваше аз да направя… нещо.

Да я взема в прегръдките си? Да я целуна? Как можеше да разбере човек?

Не знаех. Така че устоях на привличането й. Не исках да си въобразя твърде много и да я обидя или да поставя себе си в неудобно положение. Още повече, че предупреждението на Деох ме караше да се чувствам несигурен.

Може би онова, което усещах, беше естественият чар на Дена, нейната харизма.

Като всички момчета на моята възраст аз бях като идиот, когато ставаше въпрос за жени. Разликата между мен и останалите беше, че аз бях болезнено наясно за своето невежество, докато другите като Симон просто постъпваха нетактично и се правеха на глупаци пред жените с недодяланото си ухажване. Не можех да се сетя за нищо по-лошо от това да ухажвам Дена, без тя да го желае, и да я накарам да се смее на несръчните ми опити. Едно от нещата, които мразех най-много, беше да направя нещо не както трябва.

И така, ние се сбогувахме и аз я изпратих с поглед, докато тя влизаше през страничната врата на „Дъбовото гребло“. Поех и дълбоко дъх и едва се сдържах да не започна да се смея и да танцувам. Мисълта за Дена ме бе обсебила изцяло — уханието на вятъра, който си играеше с косата й, звукът на гласа й, начинът, по който лунната светлина хвърляше сенки върху лицето й.

След това бавно се върнах на земята. Преди да направя и няколко крачки, радостта ми увисна като платно в безветрие. Докато се връщах обратно през града, покрай спящите къщи и тъмните странноприемници, въодушевеното ми настроение много бързо беше заменено от съмнение.

Бях развалил всичко. Всички неща, които бях казал, неща, които тогава ми се струваха много остроумни, сега ми изглеждаха като най-безсмислените брътвежи, които само един глупак би изрекъл. Вероятно се беше прибрала с въздишка на облекчение, че най-накрая се е отървала от мен.

Но тя се усмихваше, дори се смееше.

Не си бе спомнила първата ни среща по пътя от Тарбеан. Вероятно не й бях направил особено впечатление.

_Открадни ме_ — това бяха думите й.

Трябваше да проявя повече смелост и да я целуна накрая. Трябваше да съм по-предпазлив. Говорих твърде много, но казах твърде малко.