Чтение онлайн

— Един от магистрите в Университета веднъж ми каза, че има седем думи, които могат да накарат една жена да те обикне — преднамерено небрежно свих рамене аз. — Просто се чудех кои ли са тези думи.

— Затова ли говориш толкова много? Надяваш се да ги изречеш случайно?

Отворих уста да направя някоя остроумна забележка. След това, като видях игривия й поглед, стиснах устни и опитах да се преборя със смутената червенина, която пропълзя по страните ми. Тя сложи ръката си върху моята.

— Недей да мълчиш заради мен, Квоте — меко каза тя. — Липсва ми звукът на твоя глас.

Тя отпи от виното.

— Както и да е, няма нужда да се чудиш. Ти изрече тези думи още първия път, когато се срещнахме. Ти каза: „Просто се чудех ти какво правиш тук.“ — Тя направи насмешлив жест. — От този миг аз бях твоя.

Мислите ми се върнаха към първата ни среща в кервана на Роент.

— Не мислех, че си спомняш — признах, слисан.

Тя откъсна залък от черния хляб и ме изгледа лукаво.

— Че си спомням какво?

— Че си спомняш мен. Че си спомняш срещата ни в кервана на Роент.

— Я стига — подкачи ме тя. — Как бих могла да забравя червенокосото момче, което ме заряза заради Университета?

Бях твърде зашеметен, за да изтъкна, че всъщност никога не я бях напускал. Не и истински.

— Никога не си го споменавала.

— Нито пък ти — отвърна на удара тя. — Може би съм си мислила, че си ме забравил.

— Да те забравя? Как бих могъл?

Тя се усмихна на думите ми, но след това сведе поглед към ръцете си.

— Ще се изненадаш колко много неща забравят мъжете — каза тя и след това тонът й стана по-ведър. — Но може пък и да не го направиш. Не се съмнявам, че забравяш някои неща, тъй като и ти си мъж.

— Спомням си името ти, Дена — прозвуча ми добре, когато й го казах. — Защо сега използваш ново име? Или „Дена“ е име, което използваш само на пътя за Анилин?

— Дена — тихо промълви тя. — Почти я бях забравила. Тя беше наивно момиче.

— Беше като разцъфващо цвете.

— Като че ли са минали години, откакто спрях да се наричам Дена. — Тя разтри голите си ръце и се огледа, сякаш внезапно смутена, че някой може да ни намери на това място.

— Да те наричам ли Диана тогава? Ще ти харесва ли повече?

Вятърът размърда висящите клони на върбата и тя вдигна глава, за да ме погледне. Косата й повтори плавното движение на дърветата.

— Много си мил. Мисля, че от твоята уста Дена ми харесва най-много. Звучи различно, когато ти го казваш. Някак благородно.

— Тогава нека бъде Дена — твърдо казах аз. — Между другото, какво се случи в Анилин?

Един лист се плъзна надолу и падна върху косата й. Тя разсеяно го махна.

— Нищо приятно — каза тя, като избягваше погледа ми, — но и нищо неочаквано.

Протегнах ръка и тя ми подаде хляба.

— Е, радвам се, че се върна, моя Алоин.

Тя издаде звук, определено неподобаващ за една дама.

— Моля те, ако някой от нас е Савиен, то това определено съм аз. Аз съм тази, която дойде да те потърси. Два пъти.

— Търсих те — възпротивих се аз. — Просто, изглежда, не ми се удава да те откривам. — Тя вдигна драматично очи нагоре. — Ако можеш да ми препоръчаш подходящо време и място, на което да те търся, това би ми било от голяма помощ… — Не довърших, превръщайки думите си във въпрос. — Може би утре?

Дена ми хвърли кос поглед и се усмихна.

— Винаги си толкова предпазлив. Никога не съм познавала мъж, който да пристъпва толкова деликатно към тези неща. — Погледна лицето ми, сякаш беше някаква загадка, която тя се опитваше да разгадае. — Очаквам утре по обяд да е подходящото време. В „Еолиан“.

Почувствах как в тялото ми се разлива топлина при мисълта, че ще я видя отново.

— _Просто се чудех ти какво правиш тук_ — размишлявах на глас аз, докато си припомнях разговора ни тогава, което сякаш беше преди цяла вечност. — След това ти ме нарече „лъжец“.

Тя се наведе напред и утешително ме докосна по ръката.

Ухаеше на ягоди, а устните й бяха толкова предизвикателно червени — дори на лунната светлина.

— Дори и тогава съм те познавала толкова добре.

Разговаряхме през дългите часове на нощта. Разказах й какви са чувствата ми по много заобиколен начин, тъй като не исках да изглеждам прекалено самонадеян. Мисля, че и тя направи същото, но не бях съвсем сигурен. Беше нещо подобно на онези сложни модегански дворцови танци, при които партньорите са само на сантиметри един от друг, но ако са умели, никога не се докосват.

Такъв беше разговорът ни. Но ни липсваше не само докосването, което да ни води, а и сякаш бяхме оглушали по някакъв странен начин. Така че танцувахме много предпазливо, без да сме сигурни каква е музиката, която звучи в ушите на другия, а може би и неуверени дали той изобщо танцува.

* * *

Както винаги Деох пазеше на входа. Когато ме видя, ми махна.

— Господин Квоте. Страхувам се, че изпуснахте приятелите си.

— Предполагах, че ще стане така. Отдавна ли си тръгнаха?

— Само преди час. — Той протегна ръце над главата си, направи гримаса и след това отново ги отпусна с уморена въздишка.

— Изглеждаха ли ядосани, че съм ги зарязал?

— Не особено — ухили се той. — И те също попаднаха на две очарователни красавици. Не толкова очарователни колкото твоята, разбира се.

Изглежда се чувстваше неловко. Заговори бавно, като внимателно подбираше думите си:

— Виж… Квоте. Знам, че това не ми е работа, и се надявам да не ме разбереш погрешно. — Той се огледа и внезапно се изплю. — Проклет да съм. Хич не ме бива в тия неща.

Той ме погледна отново и направи неопределен жест.

— Виждаш ли, жените са като огън, като пламъци. Някои жени са като свещи — блестящи и приятелски. Други са като единични искри, живи въглени, като светулки, които да гониш в летните нощи. Някои са като лагерни огньове, които ти дават светлина и топлина за през нощта, но които искаш да напуснеш след това. Някои жени са като домашни огнища, в които няма много за гледане, но под повърхността са живи, зачервени въглени, които горят дълго, дълго време. Но Диана… Диана е като водопада от искри, които се изсипват от остро желязно острие, което Бог заточва върху точилния камък. Не можеш да откъснеш погледа си от нея, не можеш да направиш друго, освен да я желаеш. Можеш дори да я докоснеш за миг. Но не можеш да я задържиш. Тя ще разбие сърцето ти…