Чтение онлайн

> 63.

> Разходки и разговори

Уилем и Симон почти си бяха изяли обеда, когато пристигнах на обичайното ни място в двора.

— Съжалявам — извиних се аз и сложих лютнята на паветата близо до пейката. — Наложи се да се пазаря.

Бях ходил от другата страна на реката, за да купя малко живак и торбичка морска сол. Последната ми беше струвала много скъпо, но този път по изключение не ме беше грижа за парите. Ако съдбата ми се усмихнеше, щях скоро да се издигна в йерархията на Рибарника, а това означаваше, че моите проблеми с парите също щяха да приключат скоро.

Докато пазарувах в Имре, уж случайно минах покрай странноприемницата, където беше отседнала Дена, но тя не беше там, нито в „Еолиан“ или пък в парка, където бяхме спрели да разговаряме миналата нощ. Въпреки това бях в чудесно настроение.

Катурнах калъфа на лютнята на едната му страна и го отворих, за да може слънцето да нагрее новите струни и те да се опънат. След това седнах на каменната пейка под пилона за знамето, близо до двамата ми приятели.

— И така, къде беше снощи? — някак твърде небрежно ме попита Симон.

Едва тогава се сетих, че тримата бяхме планирали да се срещнем миналата нощ с Фентон и да играем на ъгли.

Срещата ми с Дена ме бе накрала напълно да забравя за този план.

— О, господи, съжалявам, Сим. Дълго ли ме чакахте?

Той ме изгледа.

— Съжалявам — повторих аз, като се надявах, че изглеждам толкова виновен, колкото се и чувствах. — Забравих.

Сим се ухили и сви рамене.

— Не е болка за умиране. Когато разбрахме, че няма да се появиш, отидохме в „Библиотеката“ да пийнем и да се огледаме за момичета.

— Фентон ядоса ли се?

— Беше бесен — спокойно се включи в разговора и Уилем. — Каза, че следващия път като те види, ще ти отреже ушите.

— Нарече те празноглав е'лир, който няма никакво уважение към по-добрите от него — усмивката на Сим стана още по-широка.

— Направи някои изявления по отношение на роднините ти и сексуалните ти наклонности към животни — добави Уилем със сериозно лице.

— „… в расо на техлин“! — запя с пълна уста Симон.

След това така се разсмя, че се задави. Потупах го по гърба.

— Къде беше? — попита ме Уилем, докато Сим се опитваше да си поеме въздух. — Анкер каза, че си си тръгнал рано.

Осъзнах, че по някаква причина не исках да говоря за Дена.

— Срещнах един човек.

— Някой по-важен от нас? — попита ме Уилем с равен тон, който можеше да бъде възприет като някакъв сух хумор или пък критика.

— Едно момиче.

— Онази, която преследваш наоколо? — повдигна вежда той.

— Никого не съм _преследвал_ — възпротивих се аз. — Тя ме намери в „При Анкер“.

— Добър знак — рече Уилем.

Симон кимна с компетентен вид и след това вдигна очи нагоре с игрив проблясък в тях.

— Е, правихте ли заедно музика? — Той ме смушка с лакът и повдигна и спусна вежди няколко пъти. — Направихте ли някой малък дует?

Изглеждаше ми твърде смешен, за да се почувствам обиден.

— Нямаше музика. Тя просто си търсеше някой, който да я изпрати.

— Да я изпрати ли? — попита той с многозначителен вид и отново започна да мърда вежди.

Този път не ми беше толкова забавно.

— Навън беше тъмно — сериозно отвърнах аз. — Просто я придружих обратно до Имре.

— О! — разочаровано възкликна Сим.

— Тръгнал си си рано от „При Анкер“ — провлачи Уил. — А ние чакахме около час. Два часа ли ти трябват, за да отидеш до Имре и да се върнеш обратно?

— Беше дълга разходка — признах аз.

— Колко дълго е „дълго“? — попита Симон.

— Няколко часа — извърнах поглед аз. — Около шест.

— Шест часа? — повтори Сим. — Хайде стига, мисля, че имам право да науча повече подробности, след като ми надува главата за нея през последните два цикъла.

— Не съм ти надувал главата — наежих се аз. — Просто се разхождахме. Разговаряхме.

Сим, изглежда, се съмняваше в думите ми.

— Стига бе, цели шест часа?

— Казва истината. — Уилем потупа Сим по рамото.

— Защо мислиш така?

— Звучи по-искрено, отколкото когато лъже.

— Ако вие двамата млъкнете за малко, ще ви разкажа какво стана. Така справедливо ли е?

Те кимнаха в отговор. Погледнах надолу към ръцете си в опит да си събера мислите, но те не се поддаваха на никакъв контрол.

— Върнахме се до Имре по обиколния път, спряхме за малко на Каменния мост. Ходихме до един парк извън града. Седяхме край реката. Говорихме за… всъщност за нищо конкретно. Места, където сме били. Песни… — осъзнах, че говоря несвързано, и млъкнах.

Подбрах внимателно следващите си думи:

— Мислех да направя нещо повече от това да се разхождаме и разговаряме, но… — не довърших, защото нямах идея какво да кажа.

За момент и двамата останаха мълчаливи.

— Да му се не види — зачуди се Уилем, — Великия Квоте, укротен от жена.

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че те е страх — леко насмешливо ми каза Симон.

— Дяволски прав си, страх ме е — тихо казах аз и нервно избърсах ръце от панталоните си. — И теб щеше да те е страх, ако някога я беше срещнал. Всичко, което мога да направя, е да стоя тук, вместо да тичам до Имре и да се надявам да я видя през прозореца на някой магазин или да се размина с нея на улицата — неуверено се усмихнах аз.

— Върви тогава — усмихна се в отговор Симон и леко ме побутна със свободната си ръка, — хайде, отивай.

Останах на мястото си.

— Не е толкова просто.

— При теб нищо никога не е просто — промърмори Уилем.

— Разбира се, че е просто — засмя се Симон. — Отиди и й разкажи някои от нещата, които разказа на нас.

— Точно така — казах аз с мрачен сарказъм, — просто и лесно като песен. Само дето не знам дали тя ще иска да ги чуе. Тя е нещо специално… Какво общо би искала да има с мен?

— Тя е дошла да те потърси. Очевидно има нещо, което иска. — Симон ме погледна с откровено недоумение.