Чтение онлайн

— Спри да се оплакваш — рече Симон. — Стана ре'лар преди нас двамата, дори и настойникът ти да е леко смахнат. И получи два сребърни таланта за това, че счупи ръката на Амброуз. Измъкна се волен като птица. Иска ми се да имах и наполовината от твоя късмет.

— Не съм чак толкова волен — възпротивих се аз. — Все пак ще ме бият с камшик.

— Какво? — изненада се Сим. — Не каза ли, че са отменили наказанието?

— Отмениха изключването ми — обясних аз, — не и ударите с камшик.

— Господи! — зяпна Симон. — И защо?

— Заради обвинението в злонамерена постъпка — тихо се намеси Уилем. — Не могат да позволят на един студент да му се размине напълно, след като са го намерили за виновен в злонамерена постъпка.

— Така каза и Елодин — отпих от напитката си веднъж и после отново.

— Не ме е грижа — разпалено каза Симон. — Това е просто варварщина. — Той придружи последната си дума с удар с юмрук върху масата, който разтресе чашата му и остави локвичка от тъмен скутен върху повърхността й. — Проклета история!

Той се изправи на крака и аз се опитах да го задържа да не се изтърси върху пода.

Смях се неудържимо, докато в очите ми не избиха сълзи и не ме заболя коремът. Когато накрая успях да си поема въздух, почувствах, че от гърдите ми беше паднала огромна тежест.

— Обичам те, Сим — искрено признах аз. — Понякога си мисля, че ти си единственият честен човек, когото познавам.

Той ме погледна внимателно.

— Ти си пиян.

— Не, това е самата истина. Ти си добър човек. По-добър, отколкото аз някога ще бъда.

Той ме изгледа с поглед, от който ставаше ясно, че не може да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно.

Появи се една сервитьорка с влажен парцал, която избърса масата и подхвърли няколко язвителни забележки.

Сим имаше благоприличието да изглежда достатъчно гузен, та да отсрами и трима ни.

* * *

Докато се върна обратно в Университета, вече се беше стъмнило напълно.

Отбих се за малко в „При Анкер“, за да си взема някои неща, след това се оправих към покрива на Мейнс.

С изненада установих, че въпреки ясното небе на покрива ме чака Аури. Тя седеше на един нисък тухлен комин и лениво люлееше босите си крака. Косата й се носеше като прозрачен облак около слабото й лице.

Когато се приближих, тя скочи от комина и отстъпи встрани с нещо, наподобяващо на реверанс.

— Добър вечер, Квоте.

— Добър вечер, Аури. Как си?

— Чувствам се чудесно — решително каза тя — и нощта е възхитителна.

Тя държеше и двете си ръце зад гърба и пристъпваше от крак на крак.

— Какво си ми донесла тази нощ?

— А ти какво ми донесе? — отвърна ми тя със слънчевата си усмивка.

— Донесох ти малко сладка медовина — извадих тясната бутилка изпод плаща си.

Тя я хвана с две ръце.

— Е, това е наистина щедър подарък. — Погледна към виното с възхищение. — Помисли си само за всичките онези замаяни пчели. — Тя извади тапата и я помириса. — Какво има вътре?

— Слънчева светлина — отвърнах аз — и усмивка, и въпрос.

Тя вдигна гърлото на бутилката до ухото си и ми се ухили.

— Въпросът е на дъното — обясних аз.

— Труден въпрос — рече тя и след това протегна ръка, — донесох ти пръстен.

Беше изработен от топло гладко дърво.

— Какво може да прави?

— Пази тайни.

Допрях пръстена до ухото си.

Аури поклати сериозно глава и косата й се завъртя около нея.

— Не ги разказва, а ги пази. — Тя пристъпи по-близо до мен, взе пръстена и го нахлузи върху пръста ми. — Достатъчно е да имаш своя тайна — меко ме укори тя. — Повече от това би било алчност.

— Става ми — казах аз, леко изненадан.

— Това са твоите тайни — каза тя търпеливо, сякаш обясняваше нещо на дете. — На кой друг би могъл да стане?

Аури приглади косата си назад и отново направи странната си крачка встрани — донякъде като реверанс, донякъде като малък танц.

— Чудех се дали би се присъединил към мен за вечеря тази нощ, Квоте — попита тя със сериозно изражение. — Донесох ябълки и яйца. Мога също да ти предложа и възхитителна медовина.

— С удоволствие бих споделил твоята вечеря — отвърнах тържествено аз. — Донесох хляб и сирене.

Аури се затича надолу към двора и след няколко минути се върна с чаша от деликатен порцелан за мен. Тя наля и на двама ни от сладката медовина и отпи няколко деликатни глътки от своята чаша, която беше сребърна купичка на просяк, малко по-голяма от напръстник.

Седнах на покрива и двамата започнахме да ядем от храната, която бяхме донесли. Имах голям самун черен ечемичен хляб и резен бяло сирене от Далонир. Аури пък беше донесла зрели ябълки и половин дузина яйца с кафяви точки, които някак бе успяла да свари. Посолихме ги със сол, която извадих от един джоб на плаща си.

По-голямата част от времето се хранехме мълчаливо, като просто взаимно се наслаждавахме на компанията си. Аури седеше с кръстосани крака и изправен гръб, а косата й се вееше във всички посоки. Както винаги внимателната й изтънченост по някакъв начин караше тази импровизирана вечеря на покрива да изглежда като официална вечеря в салона на някой благородник.

— Напоследък вятърът навява листа в Онова долу — разговорливо каза Аури към края на вечерята — през решетките и тунелите. Те се събират и там се чува непрекъснато шумолене.

— Така ли?

— И майката бухал се нанесе — кимна тя. — Направи най-демонстративно гнездото си точно насред Сивата дванайсетка.

— Значи сега тя е нещо като местната забележителност?

— Без съмнение — кимна тя. — Бухалите са мъдри. Те са внимателни и търпеливи. Мъдростта пречи на смелостта. — Тя отпи от чашката си, като изискано стискаше дръжката й между палеца и показалеца си. — Затова от бухалите не стават добри герои.

„Мъдростта пречи на смелостта.“ След скорошните ми приключения в Требон не можех да не се съглася с това.