Чтение онлайн

Нужно ми беше известно време, за да се върна към нормалния си ритъм на живот. Бях отсъствал само четири дни, но се наложи да се извинявам и да давам обяснения на най-различни хора. Бях пропуснал една среща с граф Трепе и две с Манет, както и един обяд с Фела. Анкер беше останал без музикант в продължение на две нощи. Дори и Аури внимателно ме упрекна, че не съм ходил да я видя.

Бях пропуснал занимания с Килвин, Елкса Дал и Аруил. Всички те приеха извиненията ми със снизходително неодобрение. Знаех, че в крайна сметка, когато определяха таксата ми за обучение за следващия семестър, щях да си платя за това внезапно и до голяма степен неоправдано отсъствие.

С Уил и Сим беше по-трудно. Те бяха чули слухове за студент, нападнат в някаква уличка. И тъй като изражението на Амброуз напоследък било по-самодоволно от обикновено, очаквали, че съм избягал от града или, в най-лошия случай, че съм на дъното на Ометхи със завързани за краката ми камъни.

Те бяха единствените, които получиха истинско обяснение за онова, което се бе случило. Макар да не им казах цялата истина за причината, поради която се интересувах от чандрианите, все пак им разказах цялата история и им показах люспата. Те бяха доста смаяни, но въпреки това ми дадоха ясно да разбера, че следващия път трябва да им оставя бележка или здравата ще си изпатя.

Разбира се, потърсих и Дена, като се надявах да дам на нея най-важното от всичките си обяснения. Но както винаги не успях да я намеря.

> 84.

> Внезапна буря

Накрая, естествено, открих Дена съвсем случайно.

Бързах с мисли, съсредоточени върху какви ли не други неща, когато свих зад един ъгъл и за малко да се сблъскам лице в лице с нея.

За миг и двамата стояхме така — стреснати и онемели. Макар в продължение на дни да бях търсил лицето й във всяка сянка и в прозорците на всяка карета, видът й ме зашемети. Спомнях си формата на очите й, но не и тяхната тежест. Спомнях си колко тъмни бяха те, но не и колко дълбоки. Близостта й ме остави без дъх, сякаш внезапно бях завлечен дълбоко под водата.

Бях прекарал дълги часове в размисли как би могла да протече тази среща. В мислите си бях виждал тази сцена хиляди пъти. Страхувах се, че Дена ще бъде сдържана и хладна. Че ще ме отблъсне заради това, че я бях оставил сама в гората. Че ще бъде мълчалива, сърдита и наранена. Безпокоях се, че може да се разплаче или да ме наругае, или че просто ще се обърне и ще си тръгне.

Тя ми се усмихна с възхита.

— Квоте! — Улови ръката ми в своята. — Липсваше ми. Къде беше?

Почувствах как краката ми омекват от облекчение.

— О, нали знаеш. Тук и там — махнах безгрижно с ръка. — Наоколо.

— Онзи ден ме остави на сухо — каза тя с подигравателно-сериозен поглед. — Чаках ли, чаках, но приливът така и не дойде.

Готвех се да й обясня какво се бе случило, когато тя посочи мъжа, който стоеше до нея:

— Прости ми за моята неучтивост. Квоте, това е Лентарен.

Дори не го бях забелязал.

— Лентарен, запознай се с Квоте.

Лентарен беше висок и слаб. Имаше добри мускули, беше добре облечен и благовъзпитан. Имаше права челюст и равни бели зъби. Приличаше на галантния принц от приказките. Вонеше на пари.

Усмихна ми се. Държането му беше непринудено и приятелско.

— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — каза той с елегантно подобие на поклон.

Отвърнах на поклона механично и се усмихнах с най-очарователната си усмивка.

— На вашите услуги, Лентарен. — Обърнах се отново към Дена. — Трябва да обядваме заедно в близките дни — подхвърлих небрежно аз и повдигнах вежди с неизречения въпрос: _Това ли е господарят Ясен?_ — Имам да ти разказвам интересни истории.

— Непременно. — Тя леко поклати глава в отговор, който означаваше: _Не._ — Тръгна си, преди да успееш да довършиш последната. Бях ужасно разочарована, че изпуснах края. Всъщност бях доста объркана.

— О, това е същият онзи край, който си чувала вече стотици пъти — успокоих я аз. — Храбрият принц убива дракона, но изгубва съкровището и момичето.

— Ах, каква трагедия. — Дена сведе поглед. — Не е краят, на който се надявах, но предполагам, че е този, който можеше да се очаква.

— Наистина би било трагедия, ако историята свърши дотам — признах аз. — Но всъщност зависи от това как гледаш на нея. Предпочитам да я възприемам като история, която очаква своето подходящо и ободряващо продължение.

По пътя изтрополи карета и Лентарен се дръпна от пътя й, като при движението си случайно докосна Дена. Тя разсеяно хвана ръката му.

— Обикновено историите с продължение не ми допадат — каза тя със сериозно и непроницаемо изражение на лицето, после сви рамене с лека иронична усмивка. — Но и преди ми се е случвало да променям мнението си за тези неща. Може би ти ще успееш да ме убедиш в противното.

Посочих калъфа на лютнята, който носех преметнат през рамото си:

— Все още свиря в „При Анкер“, ако искаш да се отбиеш… Почти всяка вечер.

— Ще го направя. — Дена въздъхна и погледна Лентарен. — Вече закъсняваме, нали?

Той присви очи срещу слънцето и кимна.

— Така е. Но все още можем да ги настигнем, ако побързаме.

— Съжалявам, но имаме среща за езда — обърна се тя отново към мен.

— Не искам да ви задържам — любезно казах аз и отстъпих встрани от пътя им.

Лентарен и аз си кимнахме учтиво един на друг.

— Скоро ще дойда да те видя — обърна се тя към мен, докато се разминавахме.

— Върви — кимнах аз по посоката, в която бяха тръгнали. — Не искам да закъснееш заради мен.

Те се обърнаха и продължиха. Гледах след тях, докато вървяха по павираните улици на Имре. Заедно.

* * *

Уил и Сим вече бяха пристигнали и ме чакаха. Бяха седнали на маса с добър изглед към фонтана пред „Еолиан“. Водните струи бликаха нагоре около скулптури на нимфи, подгонени от сатир.

Поставих калъфа на лютнята отстрани до пейката и разсеяно отворих капака, като си помислих, че лютнята ми ще се зарадва на малко слънчеви лъчи върху струните си. Не очаквам да ме разберете, ако не сте музиканти.

Уил ми подаде една ябълка, когато седнах до него. Вятърът задуха през площада и аз наблюдавах как под поривите му пръските на фонтана започнаха да се огъват като прозрачни завеси. Няколко червени листа танцуваха в кръгове върху паветата. Гледах ги как подскачат, въртят се и сякаш рисуват във въздуха някакви странни, сложни фигури.

— Предполагам, че накрая си открил Дена? — попита Уилем след известно време.

Кимнах, без да отделям поглед от листата. Нямах особено желание да обяснявам.