Чтение онлайн

— Личи си, понеже си доста мълчалив.

— Не мина ли добре? — попита меко Сим.

— Не мина, както се бях надявал.

Те кимнаха сериозно и отново настъпи мълчание.

— Мислех си за онова, което ни каза — рече Уил. — За онова, което ти е разказала Дена. В историята й нещо липсва.

Сим и аз го изгледахме с любопитство.

— Тя ти е казала, че търси своя покровител — обясни Уилем. — Заедно сте обикаляли да го търсите. Но после ти е признала, че знае, че той е в безопасност, защото той… — Уил дълго се колеба, преди да продължи, — се е срещнал с нея, когато била тръгнала да се връща обратно към горящата ферма. Нещо тук не пасва. Защо тя ще го търси, ако знае, че той е в безопасност?

Не се бях замислял върху това. Преди да реша какво да отговоря, Симон поклати глава.

— Тя просто си е търсила извинение да прекара известно време с Квоте — каза той, сякаш отговорът беше съвсем очевиден.

Уилем леко се намръщи.

Сим гледаше ту единния, ту другия от двама ни, искрено изненадан, че се налага да ни обяснява допълнително.

— Съвсем ясно е, че тя те харесва — рече той и започна да изброява на пръстите на ръката си. — Намира те в „При Анкер“. Дойде да те вземе онази нощ, когато пийвахме в „Еолиан“. Намира си извинение да обикаля насам-натам с теб на онова забутано място в продължение на два дни…

— Сим — раздразнено казах аз, — ако тя наистина се интересуваше от мен, щях да мога да я откривам по-често от веднъж месечно.

— Това е логична заблуда — нетърпеливо подчерта Сим, — лъжлива причина. Всичко, което това доказва, е, че не те бива да я откриваш или че тя не е лесна за намиране. Но не и че не я интересуваш.

— Всъщност — отбеляза Уилем, взел страната на Сим, — тъй като тя те открива по-често, изглежда, че вероятно прекарва доста време в това да те търси. Не е лесно да те открие човек. Това показва, че се интересува от теб.

Сетих се за бележката, която ми беше оставила, и за момент се замислих, че Сим може би беше прав. Усетих слаба надежда в гърдите си и си припомних нощта, в която лежахме върху сивия камък.

След това си спомних, че Дена онази нощ беше в делириум и не на себе си. Но също така си спомних как хвана ръката на Лентарен.

Помислих за красивия, заможен Лентарен и за безбройните други мъже, които имаха какво да й предложат.

Нещо повече от хубав баритон и мъжко перчене.

— Знаеш, че съм прав! — Симон махна косата от очите си и започна да се хили като хлапак. — Не можеш да го оспориш! Тя очевидно е оглупяла от любов по теб. А ти явно си голям глупак, та сте си лика-прилика.

Въздъхнах.

— Сим, щастлив съм, че тя е моя приятелка. Тя е възхитителен човек и аз се радвам, че мога да прекарвам известно време с нея. Това е всичко. — Насилих се да вложа в думите си подходящата доза весело безгрижие, та Сим да ми повярва и най-после да зареже тази тема.

Сим ме гледа известно време и след това сви рамене.

— Щом е така — рече той, размахал парчето пиле в ръка, — Фела непрекъснато говори за теб. Мисли, че си страхотен. Да не говорим за това, че й спаси живота. Почти съм сигурен, че с нея имаш шанс.

Свих рамене и продължих да наблюдавам фигурите, които вятърът правеше с пръските на фонтана.

— Знаеш ли, какво трябва да… — Сим спря насред изречението, погледът му се насочи към нещо зад мен и изражението на лицето му внезапно стана безизразно.

Обърнах се да видя какво гледа и видях, че калъфът е празен Лютнята ми беше изчезнала. Трескаво се заоглеждах, готов да скоча на крака и да започна да я търся. Но се оказа, че не беше нужно… На няколко стъпки от мен стоеше Амброуз с неколцина приятели. Той небрежно държеше лютнята ми в едната си ръка.

— О, милостиви Техлу! — промърмори зад гърба ми Симон и след това продължи с нормален глас: — Върни му я, Амброуз!

— Млъкни, е'лир! — рязко отвърна Амброуз. — Това не те засяга.

Изправих се, като не свалях очи от него и лютнята, която държеше. Мислех, че Амброуз е по-висок от мен, но когато станах, установих, че очите ни са на едно и също ниво. Той също изглеждаше леко изненадан от този факт.

— Дай ми я! — казах аз и протегнах ръка.

С изненада видях, че тя не трепери. Вътрешно обаче се тресях — от страх и от ярост.

В мен се опитваха да заговорят два гласа. Първият ридаеше: _Моля те, недей да й правиш нищо. Не отново. Недей да я чупиш. Моля те, върни ми я. Не я дръж за грифа по този начин._

Другият глас крещеше: _Мразя те! Мразя те! Мразя те!_ Сякаш плюеше кръв.

Пристъпих крачка напред.

— Дай ми я! — Гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши — студен и равен.

Вътрешното ми треперене беше изчезнало.

За момент той спря, сварен неподготвен от нещо, което долови в гласа ми. Можех да усетя безпокойството му — не реагирах, както беше очаквал. Чух как Уилем и Симон зад мен затаиха дъх. Зад Амброуз приятелите му спряха, почувствали внезапна неувереност.

Амброуз се усмихна и повдигна вежди.

— Но аз написах песен за теб и тя има нужда от акомпанимент.

Той грубо сграбчи лютнята и удари с пръсти по струните, без да го е грижа за ритъм и мелодия. Когато запя, хората спряха и започнаха да го гледат:

P>

Живял нявга един смотаняк на име Квоте,

езикът му бил бърз и остър.

Магистрите го мислели за умник

и го наградили с камшик.

P$

Дотогава вече доста минувачи бяха спрели да гледат, като се хилеха и радваха на малкото представление на Амброуз. Окуражен, той направи широк поклон.

— Да запеем всички! — извика и вдигна ръце като диригента на някой оркестър, използвайки лютнята ми за пръчка.

Направих още една крачка напред.

— Върни ми я или ще те убия! — В този миг бях съвсем искрено убеден в думите си.

Отново настъпи тишина. Като видя, че не реагирах по начина, по който очакваше, Амброуз се престори на незаинтересован.

— Някои хора нямат чувство за хумор — въздъхна той. — Дръж!

Той ми подхвърли инструмента, но лютните не са направени, за да бъдат хвърляни. Тя се завъртя тромаво във въздуха и когато посегнах да я хвана, ръцете ми сграбчиха въздуха. За мен нямаше никакво значение дали Амброуз беше просто несръчен или го бе направил с преднамерена коварност. Лютнята ми се удари в паветата и се отърколи със звук на разцепено дърво.

Звукът ми напомни за ужасния шум, издаден от лютнята на баща ми, когато се строши под тялото ми в онази мизерна уличка в Тарбеан. Наведох се да я вдигна и тя изстена като ранено животно. Амброуз се извърна към мен и аз видях как по лицето му пробяга задоволство.

Отворих уста, за да изрева, да се разплача, да го прокълна. Но от гърлото ми се откъсна нещо друго — дума, която не знаех и която не бих могъл да си спомня.

След това всичко, което чувах, беше вятърът. Той изфуча през двора като внезапна буря. Близката карета започна да се плъзга странично върху паветата, докато конете панически се изправиха на задните си крака. От нечии ръце бяха изтръгнати нотни листове, които заваляха наоколо ни като ударите на някакви странни светкавици. Бях избутан една крачка напред.