Чтение онлайн

Абенти беше първият арканист, когото някога бях срещал — странна и вълнуваща личност за едно момче. Той имаше широки познания във всички науки — ботаника, астрономия, психология, анатомия, алхимия, геология, химия…

Беше едър, с блестящи очи, които бързо шареха от едно нещо на друго. По тила му беше останала лента тъмносива коса, но (и с това съм го запомнил) нямаше вежди. Тоест вежди имаше, но постоянно ги изгаряше по време на алхимичните си опити и те вечно се опитваха да израстат. Това му придаваше едновременно учудено, присмехулно и любопитно изражение.

Говореше спокойно, често се смееше и никога не остроумничеше за чужда сметка. Псуваше като пиян моряк с дървен крак, но само пред магаретата си. Те се казваха Алфа и Бета и когато си мислеше, че никой не го гледа, Абенти ги хранеше с моркови и бучки захар. Най-любима му беше химията, а баща ми казваше, че не е виждал човек, който по-добре да вари алкохол от стареца.

Още на втория ден след присъединяването на Абенти към трупата вече бях свикнал да се возя в неговия фургон. Задавах му въпроси, а той отговаряше.

След това ме караше да му изкарам някоя песен и аз го правех, като си акомпанирах на лютнята, която бях взел назаем от бащиния си фургон.

Понякога дори и той самият пееше с мен. Имаше ясен и дързък тенор, който винаги се люшкаше насам-натам, като търсеше нотите на най-неподходящите места. В повечето случаи, когато това се случеше, той спираше и започваше да се присмива на самия себе си. Беше добър човек, който никога не се самоизтъкваше.

Веднъж, след като се беше присъединил към трупата ни, го попитах какъв е животът му като арканист.

Той ме погледна замислено.

— Някога познавал ли си арканист?

— Веднъж платихме на един да поправи една счупена ос, докато бяхме на път. — Спрях за миг, за да си припомня. — Беше тръгнал към вътрешността на страната с керван, натоварен с риба.

— Не, не, момче. — Абенти направи презрителен жест. — Питам те за _арканист_, а не някакъв си заклинател, дето може да извика студ и пътува с керваните, че да запази прясното месо да не се разваля.

— Каква е разликата? — зададох аз въпроса, който се очакваше от мен.

— Ами, за да ти отговоря, ще се необходими повечко обяснения.

— Имам достатъчно време.

Абенти ме измери с поглед. Очаквах това. Изражението му казваше: „Говориш като доста по-възрастен, отколкото изглеждаш.“ Надявах се Абенти да свикне доста бързо с това. Уморително е да ти говорят като на дете, макар и да си такова.

Възрастният мъж си пое дълбоко дъх.

— Това, че някой знае един-два номера, все още не означава, че е арканист. Може да знае как да намести кост или да прочете Елд Винтик. Може дори да знае малко и за симпатията, но…

— Симпатията? — възможно най-учтиво го прекъснах аз.

— Ти най-вероятно я наричаш магия — неохотно отвърна Абенти. — А всъщност не е. — Той сви рамене. — Но дори и познаването на принципите на симпатията не те прави арканист. Истинският арканист е минал през Арканум в Университета, тоест познава тайните, мистериите.

Веднага щом спомена за Арканум, аз го засипах с още десетки нови въпроси. Не бяха чак толкова много, колкото може би си мислите, но като добавите към тях стотиците други, които задавах, където и да отидех, можете да си представите, че едва успявах да се спра. С голямо усилие млъкнах, за да изчакам Абенти да продължи. Той, разбира се, беше забелязал реакцията ми.

— Значи си чувал за Арканум, така ли? — изглежда се забавляваше. — Тогава ми кажи какво си чувал?

Това хитро подпитване беше точно извинението, от което се нуждаех.

— От едно момче в Темпер Глен чух, че ако ръката ти е напълно отрязана, в Университета могат да ти я зашият обратно. Могат ли да го направят наистина? В някои истории се разказва, че Таборлин Великия е отишъл там, за да научи имената на всички неща. Там имало библиотека с хиляда книги. Наистина ли са толкова много?

Той отговори на последния ми въпрос, тъй като бях задал останалите твърде бързо, за да може да отговори и на тях:

— Всъщност са повече от хиляда. Десет пъти по десет хиляди книги. Дори повече от това. Повече книги, отколкото някога можеш да прочетеш. — Гласът на Абенти стана леко тъжен.

Повече книги, отколкото мога да прочета? Това някак не ми се вярваше.

— Хората, които виждаш да яздят с керваните — продължи Бен, заклинателите, които пазят храната да не се разваля, търсачите на вода, гадателите, ласкателите — всички те не са по-истински арканисти, отколкото всички онези пътуващи артисти са Едема Рух. Може и да поназнайват малко алхимия, малко симпатична магия, малко медицина. — Той поклати глава. — Но _не са_ арканисти — в никакъв случай. Те слагат мантии и важничат, за да се възползват от невежите и лековерните. Но ето как можеш да различиш истинския арканист.

Абенти свали от врата си една фина верижка и ми я подаде. Тогава за пръв път видях гилдер на Арканум. Не изглеждаше кой знае колко впечатляващо — просто плоско парче олово с гравиран върху него някакъв непознат надпис.

— Това е истински „гилте“. Или ако предпочиташ — гилдер — с известно задоволство обясни Абенти. — Това е единственият начин да си сигурен кой е и кой не е арканист. Баща ти поиска да му покажа своя, преди да ме пусне да се присъединя към трупата ви. Това означава, че той е човек с богат житейски опит. — Наблюдаваше ме с престорено безразличие. — Не е много удобен, нали?

Скръцнах със зъби и кимнах. Ръката ми се бе вцепенила веднага щом бях докоснал гилдера. Любопитно ми беше да разгледам надписите от предната и задната му страна, но докато си поема дъх, ръката ми беше станала безчувствена чак до рамото, все едно цяла нощ бях спал върху нея. Зачудих се дали цялото ми тяло щеше да се вцепени, ако държах гилдера достатъчно дълго.

Не можах да разбера, защото фургонът подскочи на някаква неравност по пътя и изтръпналата ми ръка почти изпусна гилдера на Абенти на пода. Бен го сграбчи и го нахлузи обратно на врата си, като се кикотеше.

— Как можеш да го търпиш? — попитах го, докато разтривах ръката си, опитвайки се да върна усещането в нея.

— Така го усещат само другите хора — обясни той. — Собственикът му усеща единствено топлина. Ето така можеш да разбереш разликата между арканиста и някой, който просто умее да намира вода или да отгатва какво ще бъде времето.

— Трип умее нещо такова — рекох аз. — Хвърля седмици.

— Това е малко по-различно — засмя се Абенти. — Не е толкова необяснимо като специалните способности — той се отпусна по-надолу върху седалката. — И вероятно така е по-добре. Преди неколкостотин години човек спокойно е можел да намери смъртта си, ако останалите видели, че притежава някакво умение. Техлините ги наричали „демонически знаци“ и изгаряли хората, които ги притежавали — изглежда, че настроението на Абенти се беше развалило.