Чтение онлайн

— Наложи се един-два пъти да измъкваме Трип от затвора — опитах се да разведря разговора. — Но май никой не се е опитвал да го изгаря.

— Подозирам, че Трип е имал чифт хитри зарове и също толкова хитро умение, което включва и играта на карти. — Абенти се усмихна уморено. — Благодаря ти за навременното предупреждение, но способностите, за които говоря, са нещо съвсем различно.

Не можех да търпя, когато някой се държи снизходително с мен.

— Трип не може да излъже дори когато от това зависи животът му — казах аз малко по-остро, отколкото възнамерявах. — И всеки в трупата може да различи добрите от лошите зарове. Трип просто хвърля седмици. Няма значение чии зарове използва — винаги хвърля седмици. Ако заложи на някой друг, тогава другият хвърля седмици. Ако се блъсне в маса, на която има зарове, те пак ще се отърколят на седмици.

— Хъм — кимна Абенти по-скоро на самия себе си. — Моите извинения. Това наистина звучи като някаква способност. Любопитно ми е да го видя.

— Вземи си собствените зарове — кимнах аз в отговор. — От години не сме му позволявали да играе. — Внезапно ми мина мисъл. — Може би вече не може да го прави.

— Тези способности не изчезват толкова лесно — сви рамене Бен. — Когато бях дете в Стауп, познавах един младеж със способности. Справяше се невероятно добре с растенията. — Усмивката на Абенти беше изчезнала, докато той стоеше загледан в нещо, което аз не можех да видя. — Доматите му бяха вече червени, когато доматите на всички останали още дори не бяха започнали да зреят. Тиквите му бяха по-големи и по-сладки, гроздето му не се налагаше да бъде правено на вино, за да не вкисне. — Той замълча с очи, вперени в далечината.

— Изгориха ли го? — веднага попитах аз с нездравото любопитство на младостта.

— Какво? Не, разбира се, че не. Не съм чак толкова стар. — Той се смръщи с престорена строгост. — Имаше суша и младежът трябваше да напусне града. Сърцето на бедната му майка беше разбито.

За момент настъпи мълчание. Чувах как, два фургона пред нас, Терен и Шанди репетират редове от „Свинарят и славеят“.

Изглежда и Абенти се заслуша, макар и с половин ухо.

Когато Терен забрави думите насред монолога на Фаин в градината, аз отново се обърнах към Бен:

— В Университета преподава ли се актьорското изкуство?

— Много други неща, но не и това — поклати глава Абенти, леко развеселен от въпроса.

Погледнах към него и видях как ме гледа с хитър поглед.

— Можеш ли да ме научиш на някои от тези други неща?

Той само се усмихна и това беше всичко.

* * *

Абенти започна, като направи кратък преглед на всяка една от различните науки. Макар любимата му наука да беше химията, той считаше, че образованието трябва да бъде цялостно. Научих се да боравя със секстанта, компаса, линията и сметалото. По-важното е, че се научих да се справям и без тях.

Само след един цикъл вече се бях научил да разпознавам всеки химикал в каручката му. След два месеца можех да дестилирам алкохол, докато стане твърде силен за пиене, да превързвам рани, да намествам кости и да разпознавам стотици болести според симптомите им. Познавах процесите, необходими за правенето на четири различни афродизиака, три противозачатъчни смеси, девет отвари за импотентност и два любовни еликсира, наричани „помощниците на девойката“. Абенти не ми обясни много ясно за какво се прилагат последните, но аз имах своите доста основателни подозрения по въпроса.

Научих формулите на повече от десет отрови и киселини и стотина лекарства и лекове за всичко, някои от които дори вършеха работа.

Удвоих теоретичните си познания за билките, макар че това не важеше за практическите. Абенти започна да ме нарича Червения, а аз му казвах Бен, в началото за отмъщение, а после като приятел.

Едва сега, много години по-късно, разбирам колко внимателно ме е подготвял Бен за онова, с което щях да се сблъскам в Университета. Той го правеше по хитър и заобиколен начин. Един или два пъти по време на нормалните ми лекции всеки ден Бен ме караше да правя едно малко упражнение за ума, което трябваше да усвоя, преди да продължим с нещо друго. Караше ме да играя на Тирани, без дъската за игра, като проследявам движението на камъните наум. Друг път спираше насред разговора и ме караше да повторя дума по дума всичко казано през последните няколко минути.

Това беше много повече от обикновеното наизустяване, което бях практикувал за играта ми на сцената. Мозъкът ми се учеше да работи по различни начини, като ставаше все по-добър в това. Умората, която изпитвах след това, беше подобна на усещането на тялото след цял ден цепене на дърва, плуване или правене на любов.

Чувстваш се изтощен, премалял и същевременно — равен на боговете. Приличаше на това чувство, с изключение на това, че интелектът ми беше този, който беше уморен, някак разширен, отпуснат и сякаш изпълнен със скрита мощ. Можех да почувствам как съзнанието ми започваше да се пробужда.

Изглеждаше, че колкото повече напредвах, толкова повече това усещане се засилваше, като вода, която постепенно подкопаваше стена от пясък. Не знам дали сте наясно какво означава геометрична прогресия, но това е най-добрият начин да опиша онова, което се случваше. През цялото това време Бен продължаваше да ме учи на различни мисловни упражнения, а аз бях почти сигурен, че го прави просто за да ме тормози.

> 10.

> Алар и няколко камъка

Бен взе от земята мърляв камък, малко по-голям от юмрука му.

— Какво ще стане, ако го пусна?

Аз се позамислих. Лесните въпроси, зададени по време на урок, най-вероятно не бяха толкова лесни. Накрая дадох логичния отговор.

— Най-вероятно ще падне.

Той повдигна вежда. През последните няколко месеца бях запълвал почти цялото му време и не му бях дал възможност да се опърли уж случайно.

— Най-вероятно ли? Ти да не си софист, бе, момче. Нима камъкът не е падал винаги досега?

Оплезих му се.

— Не се прави на много нахакан, за да ме убедиш. Това е заблуда. От тебе го знам.

Той се подхили.

— Добре. Честно ли ще е, ако кажа, че ти вярваш, че ще падне?

— Да, така е.

— А сега искам да повярваш, че когато го пусна, ще падне нагоре.

Усмивката се разля по цялото му лице. Постарах се. Беше нещо като упражнение за ума. След малко кимнах.

— Добре.

— До каква степен го вярваш?

— Не много — признах.

— Искам да повярваш, че този камък ще полети. Изпълни себе си с вяра, която мести планини и клати дървета.

Той направи кратка пауза и се опита да го обясни по друг начин.

— Вярваш ли в Бог?

— В Техлу ли? В известен смисъл.

— Не е достатъчно. Вярваш ли в родителите си?

Подсмихнах се.

— Понякога. Точно сега не ги виждам.

Той изсумтя и откачи камшика, който използваше, за да подканва Алфа и Бета, когато ги домързеше.

— Вярваш ли в това, е'лир?

Наричаше ме е'лир само когато сметнеше, че съм особено преднамерено упорит. Вдигна камшика, за да го разгледам внимателно. Имаше някаква злонамерена искра в очите му и аз реших да не предизвиквам съдбата.