Чтение онлайн

— Нека да помисля… — рече Бен. — Разбира се, синият пламък е очевиден знак. Но се колебая дали да го припишем само на чандрианите. В някои истории той е знак за демони. В други — за съществата фае или друга магия.

— Показва и лош въздух в мините — изтъкна майка ми.

— Така ли? — попита баща ми.

Тя кимна.

— Когато лампата гори със синкав пламък, това значи, че във въздуха има рудничен газ.

— Господи, рудничен газ в мина за въглища, това е ужасно! — възкликна баща ми.

— Духнеш ли пламъка, ще се загубиш в мрака. Ако пък го оставиш, всичко наоколо ще се взриви на парчета. Това е по-ужасяващо от всеки демон.

— Трябва да призная и че някои арканисти понякога използват специални свещи, за да впечатлят лековерните местни хора — добави Бен, като смутено се прокашля.

— Не забравяй с кого говориш, Бен — засмя се майка ми. — Ние нямаме нищо против някои малки номера. Всъщност следващия път, когато играем „Даеоника“, ще имаме нужда точно от сини свещи. Ако случайно намериш забутани някъде няколко от тях, биха ни свършили добра работа.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса — развеселено отвърна Бен. — Какви други знаци имаше… Предполагам, че очи като на коза или черни очи са също знак. Често съм чувал за това. Чувал съм също и че растенията увяхват, щом наблизо има чандриани. Дървото загнива, металът ръждясва, тухлите се ронят… — Той спря за момент. — Макар че не знам дали това са няколко различни знаци или е само един общ признак.

— Май започваш да разбираш с какви трудности се сблъсквам — мрачно рече баща ми. — Освен това остава въпросът дали всички те имат едни и същи знаци или всеки един от тях си има свои.

— Казах ти — раздразнено се намеси майка ми, — всеки от тях си има свой знак. Това е най-смисленото предположение.

— Любимата теория на моята съпруга — каза баща ми. — Но тя не отговаря на истината. В някои истории единственият знак е синият пламък. В други животните полудяват и няма син пламък. В трети се разказва за мъж с черни очи _и_ обезумели от страх животни, _и_ син пламък.

— Казах ти как да откриеш смисъл в това. — Ядосаният тон на майка ми показваше, че са обсъждали този въпрос и преди. — Не е задължително всички тези знаци да се появяват наведнъж. Понякога трима-четирима чандриани могат да излизат заедно. Ако един от тях кара пламъка да гасне, то тогава ще изглежда все едно, че всеки един от тях кара пламъците да намалеят. Това може да е причината за разликите в историите. Различният брой чандриани предизвиква появата на различни знаци в зависимост от това кои от тях са в групата.

Баща ми промърмори нещо.

— Умна жена имаш, Арл — успокои напрежението Бен. — За колко пари би я продал?

— За съжаление имам нужда от нея за работата си. Но ако се интересуваш от това да ти я заема за кратко, сигурен съм, че бихме могли да го уредим… — Чу се звук от плесница, последван от лек стон на болка и баритонения кикот на баща ми. — Идват ли ти наум някакви други знаци?

— Ами, тези същества би трябвало да са студени на пипане. Макар че не ми е ясно как някой би могъл да знае това. Чувал съм, че когато са наблизо, огньовете не искат да горят. Макар че това е в противоречие с историите за синия пламък. Би могло…

Вятърът се усили и разклати дърветата. Шумът на листата заглуши думите на Бен. Възползвах се от това, за да се промъкна по-близо с още няколко крачки.

— … да са „роби на сянката“, каквото и да означава това — чух баща ми да казва, когато шумът на вятъра стихна.

— И аз не знам — изгрухтя Бен. — Чух история, в която се разказваше, че са били жертвани, защото сенките им са сочели в грешната посока — към светлината. А в една друга един от тях беше наречен „гърмящата сянка“. Беше „_нещо си_ — гърмящата сянка“. Проклет да съм обаче, ако мога да си спомня как точно беше името…

— Като стана дума за имена, това е още едно от нещата, с които имам затруднения — каза баща ми. — Събрал съм над двайсетина и за мен ще е важно да чуя мнението ти за тях. Повечето…

— Всъщност, Арл — прекъсна го Бен, — бих предпочел да не ги изричаш на глас. Имам предвид имената на хората. Можеш да ги надраскаш в пръстта, ако искаш, или пък да ги изпишеш върху плоча за писане, но ще се чувствам по-добре, ако не ги изричаш на глас. Както се казва, малко предпазливост никога не е излишна.

Настъпи дълбока тишина. Спрях с вдигнат крак, както се промъквах по-наблизо, страхувайки се, че ще ме чуят.

— Е, какво сте ме зяпнали и двамата — сопна се Бен.

— Просто сме изненадани, Бен — чу се мекият глас на майка ми. — Не ни изглеждаш много суеверен.

— Така е, не съм. Просто съм предпазлив. Има разлика.

— Разбира се — рече баща ми, — аз никога…

— Запази това за клиентите, които плащат, Арл — пресече го Бен и този път в гласа му личеше явно раздразнение. — Твърде добър актьор си, за да го показваш, но отлично разбирам, когато някой ме мисли за побъркан.

— Просто не го очаквах, Бен — каза баща ми с извинителен тон. — Ти си образован човек, а на мен до гуша ми е дошло от хора, които се хващат за желязо и отсипват от бирата си, щом спомена за чандрианите. Аз само възстановявам една история, не се занимавам с тъмни изкуства.

— Добре, чуй ме тогава. Харесвам и двама ви твърде много, за да ви оставя да ме мислите просто за стар глупак — рече Бен. — Между другото, по-късно искам да говоря с вас за нещо и искам да го приемете съвсем на сериозно.

Вятърът продължаваше да се усилва и аз се възползвах от шума му, за да прикрия последните си няколко стъпки. Промъкнах се край ъгъла на фургона на родителите ми и надникнах през завесата от листа. Тримата седяха около лагерния огън. Бен седеше върху един пън, увит в оръфаното си кафяво наметало. Родителите ми бяха срещу него, като майка ми се беше облегнала върху баща ми и двамата се бяха наметнали с едно одеяло.

Бен отсипа от глинена кана в една кожена чаша и я подаде на майка ми. От дъха му се вдигна пара, когато проговори.

— Какво мислят за демоните в Атур? — попита той.

— Страхуват се от тях. — Баща ми чукна с пръст по слепоочието си. — Омекнали са им мозъците от всичките тези суеверия.

— А във Винтас? — попита Бен. — Доста от местните хора там са техлини. И те ли мислят по същия начин?

— За тях всичко това е някак наивно — поклати глава майка ми. — Те влагат преносен смисъл, когато говорят за демони.

— От какво се страхуват тогава нощно време във Винтас?

— От фае — отвърна майка ми.