Чтение онлайн

Райън поклати сериозно глава. Чудеше се колко ли ужасно изглежда.

— Що се отнася до мен, мадам, аз се радвам, че можах да помогна. Но истината е, че не съм направил чак толкова много. Всеки би направил същото. Просто съвсем случайно бях най-близо.

— От полицията казват друго — отбеляза херцогът. — А и след като самият аз отидох да разгледам мястото, съм склонен да се съглася с тях. Боя се, че сте герой независимо дали това ви харесва или не. — Джек си спомни, че този човек е бил професионален офицер от флотата — вероятно добър офицер. Изглеждаше такъв.

— Защо го направихте, доктор Райън? — попита кралицата.

Отблизо наблюдаваше лицето му.

Джек направи бързо предположение:

— Извинете, мадам, но ме питате защо рискувах или защо един американец от ирландски произход би поел този риск? — Джек все още подреждаше мислите си и ровеше из паметта си. „Защо го направи? Ще разбереш ли някога?“ Разбра, че не е сбъркал с въпроса си към кралицата, и бързо продължи:

— Ваше величество, аз не мога да обсъждам вашия проблем с Ирландия. Аз съм американски гражданин и страната ми си има достатъчно свои проблеми, за да е необходимо да се рови в чужди. Там, откъдето идвам, ние — американците от ирландски произход — живеем много добре. Сред нас има хора от всякакви професии — бизнес, политика, но все още типичният американец от ирландски произход е обикновен полицай или пожарникар. Една трета от кавалерията, която е спечелила битката за Запада, е била съставена от ирландци и все още има доста такива като мен в униформа — особено в морската пехота. Половината от служителите на ФБР живееха в моя стар квартал. Носеха имена като Тъли, Съливан, О’Конър и Мърфи. Баща ми прекара половината от живота си като офицер от полицията, а свещениците и монахините, които са ме възпитавали, бяха предимно ирландци. Разбирате ли какво искам да кажа, ваше величество? В Америка ние сме силите на закона, лепилото, което крепи обществото — и какво се получава в резултат на това? В наше време най-известните ирландци са маниаците, които поставят бомби в паркирани коли, или убийци, които избиват хора, за да направят някакво политическо изявление. Не харесвам това и зная, че баща ми също не би го харесал. Той прекара целия си трудов живот, хващайки такива животни от улицата и затваряйки ги в клетки, където им е мястото. Доста усилено сме работили, за да бъдем там, където се намираме сега, и е трудно да бъдем щастливи, ако ни смятат за родственици на терористите. — Джек се усмихна. — Мисля, че мога да разбера как се чувстват италианците, когато се заговори за мафията. Както и да е, аз не мога да кажа, че вчера всичко това премина като на парад през главата ми, но разбрах какво ставаше. Не можех просто да си стоя там като чучело и да допусна пред очите ми да бъде извършено убийство, без да направя нещо. Имах възможност и се възползвах от нея.

— Така значи. Как да ви възнаградим?

— Да ме възнаградите ли, мадам? — Райън поклати глава. — Много ви благодаря, но не е необходимо. Радвам се, че можах да помогна. Това е достатъчно.

— Не, доктор Райън, не е достатъчно. Едно от хубавите неща на това да бъдеш кралица е, че ти е позволено да оцениш една похвална постъпка и да я възнаградиш по подобаващ начин. Носителят на короната не може да бъде неблагодарен. — Очите й блестяха от някаква нейна шега. Райън установи, че е запленен от човечността на тази жена. Беше чел, че някои хора я смятат за не съвсем интелигентна. Вече знаеше, че са далеч от истината. Зад очите й се криеше пъргав ум, съчетан с живо остроумие. — Ето защо решихме, че ще ви бъде дадено званието Рицар-командор на Викторианския орден.

— Какво… ъ, извинете, мадам. — Райън премигна няколко пъти, докато проумее това, което беше чул.

— Викторианският орден съществува отскоро и е предназначен за награждаване на хора, които са оказали лична услуга на притежателя на короната. Вие сте достоен за него. Това с първият случай от много години, когато наследникът на трона е бил спасен от почти сигурна смърт. За вас като историк може да е интересно да знаете, че повечето от нашите учени имат разногласия относно времето, когато се е случил предишният прецедент — във всеки случай от днес нататък вие ще бъдете известен като сър Джон Райън.

Джек отново си помисли, че трябва да изглежда много смешен с отворена уста.

— Ваше величество, законите на Америка…

— Знаем — спокойно го прекъсна тя. — Още днес министър-председателят ще обсъди това с вашия президент. Вярваме, че е оглед особения характер на случая, както и в името на американско-британските взаимоотношения въпросът ще бъде разрешен по приятелски начин.

— Има достатъчно прецеденти — продължи херцогът. — След Втората световна война няколко американски офицери получиха подобно признание. Например вашият адмирал от флотата Нимиц*1 стана рицар-командор заедно с генералите Айзенхауер*2, Брадли*3, Патън*4 и някои други. За целите на американското законодателство званието вероятно ще бъде считано за почетно, по за нашите цели ще бъде съвсем истинско.

[*1 Честър Уилиям Нимиц (1885–1966) — американски адмирал, командващ Тихоокеанския флот през Втората световна война. — Б.пр.]

[*2 Дуайт Дейвид Айзенхауер (1890–1969) — американски генерал. 34-и президент на САЩ. — Б.пр.]

[*3 Джейм Л. Брадли (1891–1957) — генерал-лейтенант, командвал през войната 96-а пехотна дивизия. — Б.пр.]

[*4 Джордж Смит Патън (1885–1945) — американски генерал, развил танковите бойни действия като допълнение към бронекавалерийските войски през Втората световна война. — Б.пр.]

— Ами… — Райън се чудеше какво да каже. — Ваше величество, доколкото това не е в конфликт с нашите закони, за мен ще бъде голяма чест да приема.

Кралицата се усмихна лъчезарно.

— Е, в такъв случай въпросът е разрешен. Сега да ви попитам как се чувствате — как наистина се чувствате?

— Имал съм и по-лоши моменти, мадам. Нямам оплаквания. Само ми се иска да бях се движил малко по-бързо.

Херцогът се усмихна.

— Това, че сте ранен, ви прави още по-голям герой — няма нищо по-добро от малко драма.

„Особено ако рамото е на някой друг, милорд херцог“ — помисли си Райън. Сети се за нещо:

— Извинете, но това рицарско звание не означава ли, че жена ми трябва да се нарича…

— Лейди Райън? Разбира се — каза кралицата и отново му отпрати красивата си като новогодишна елха усмивка.

Джек се усмихна широко:

— Знаете ли? Когато напуснах Мерил Линч, бащата на Кати беше пощурял… беше ми много ядосан и каза, че от мен никога няма да стане нищо, след като съм се захванал да пиша исторически книги. Това може би ще промени мнението му. — Беше сигурен, че Кати не би имала нищо против титлата Лейди Райън. Не. Не би имала абсолютно нищо против.

— Не беше толкова лошо в края на краищата, нали?

— Не, сър. Извинете ме, ако съм създал грешно впечатление. Боя се, че ме изненадахте малко. — Райън поклати глава. „Цялата тая проклета история ме изненадва доста.“ — Мога ли да ви задам един въпрос, сър?

— Разбира се.

— Полицията не ми казва къде се намира семейството ми. — Това предизвика чистосърдечен смях. Кралицата отговори:

— Полицията е на мнение, че съществува опасност от отмъщение спрямо вас или спрямо вашето семейство. По тази причина беше решено те да бъдат преместени на по-сигурно място. При дадените обстоятелства решихме, че лесно могат да се нанесат в двореца — това беше най-малкото, което можехме да направим. Когато тръгнахме насам, жена ви и дъщеря ви спяха дълбоко и наредихме да не бъдат безпокоени.

— В двореца?

— Имаме достатъчно място за гости, уверявам ви — отново отговори кралицата.

— О, Господи!

— Възразявате ли? — попита херцогът.

— Дъщеря ми, тя…

— Оливия? — изненадано попита кралицата. — Тя е едно прекрасно дете. Когато я видяхме снощи, тя спеше като ангел.

— Сали. Оливия беше поднесено като предложение за сключване на примирие със семейството на Кати, но без успех. То беше името на баба й. Тя е малък ангел, когато спи, но когато е будна прилича по-скоро на миниураган и много я бива да чупи всякакви неща. Особено ценности.

— Какви ужасни неща говорите! — Нейно величество се престори на шокирана. — Това прекрасно момиченце. Полицаите ми казаха, че е разбивала сърца снощи в Скотланд Ярд. Боя се, че преувеличавате, сър Джон.

— Да, мадам. — Няма смисъл да се спори с кралица.

3.

ЦВЕТЯ И СЕМЕЙСТВА

Уилсън грешеше в преценката си. Бягството трая по-дълго, отколкото мислеха в Скотланд Ярд. На шестстотин мили оттук самолет на компанията „Сабена“ кацаше в околностите на Корк*. Пътникът, заемащ място 23-D в самолета „Боинг-737“, беше напълно невзрачен: с не много късо подстригана пясъчноруса коса, облечен като изпълнителен директор от средно ниво в спретнат, но поизмачкан костюм. Създаваше впечатлението за човек, прекарал дълъг работен ден и спал твърде малко, преди да хване самолета за дома. Личеше си, че е пътувал много и носеше само един сак. Ако го попитате, той можеше да ви затрупа с информация за продажбите на риба на едро, говорейки с акцент от югоизточна Ирландия. Можеше да променя акцентите с такава лекота, с каквато някои хора сменят ризите си — това беше полезно умение, тъй като екипите от телевизионните новини бяха направили речта на родния му Белфаст известна по целия свят. По време на полета той чете „Лондон таймс“, а съседите му по място, както и останалите пътници в самолета, обсъждаха историята на първата страница.