Чтение онлайн

[* Кула, построена през XI век и използвана като затвор. — Б.пр.]

— Да запее друга песен ли? — попита негово височество.

— Няма да му е леко! — засмя се Райън. — Предполагам, че това е един от проблемите на важните личности — не могат да отговорят на нападки. Лошо. Хората от вестникарския бизнес могат да имат малко по-добри обноски, а хората, заети във вашия бизнес, имат право на малко личен живот.

— А какво да кажем за вашите маниери, сър Джон? — този път усмивката му беше истинска.

— Меа maxima culpa*, милорд принце, тук ме хванахте натясно.

[* Вината е изцяло моя (лат.) — Б.пр.]

— И все пак ние може би нямаше да сме тук, ако не бяхте вие.

— Не можех да стоя там и да гледам как убиват хора. Ако обърнем нещата, аз съм сигурен, че и вие бихте направили същото.

— Наистина ли мислите така? — Негово височество беше изненадан.

— Сър, шегувате ли се? Ако някой е толкова откачен, че да скочи от самолет, той е достатъчно откачен да направи куп други неща.

Принцът стана и отиде до огледалото на стената. Пролича си, че харесва отражението в него.

— Е — промълви той. Обърна се и изрази и последното съмнение в себе си: — А ако вие бяхте на мое място?

— По всяка вероятност просто щях да се напикая — отговори Райън. — Но вие имате едно преимущество пред мен, сър. Вие сте обмисляли този проблем в продължение на години, нали? По дяволите, вие практически сте израснали с него, а сте ходили и на основно обучение в Кралската морска пехота може би.

— Да, така е.

Райън кимна.

— Окей, значи вие сте обмислили вариантите предварително, нали? Онези ви изненадаха, но обучението си личи. Справихте се добре. Честно. Седнете и може би Тони ще ни налее по чашка кафе.

Уилсън се подчини, макар да беше ясно, че се чувства неловко да стои близо до престолонаследника. Уелският принц сръбна от кафето си, докато Райън запали една от цигарите на Уилсън. Негово височество го погледна неодобрително.

— Това е вредно, да знаете — каза той.

Райън се засмя.

— Ваше височество, откакто съм в тази страна, за малко не бях прегазен от двуетажен автобус, някакъв маоист едва не ми пръсна черепа, а след това един от вашите войници в червени униформи щеше да ме направи на шиш-кебап. — Райън размаха цигарата във въздуха. — Това е най-безопасното проклето нещо, което правя, откакто съм тук! Що за отпуск.

— Имате право — призна принцът, — а и великолепно чувство за хумор, доктор Райън.

— Предполагам, че валиумът, или каквото ми дават, помага. И името ми е Джек — Той протегна ръка. Принцът я пое.

— Имах възможността да се запозная със съпругата ви и дъщеря ви вчера, когато бяхте в безсъзнание. Разбрах, че съпругата ви е отличен лекар. А малката ви дъщеричка просто е прекрасна.

— Благодаря. Харесва ли ви да бъдете татко?

— Първия път, когато човек държи новороденото си дете…

— Да — каза Джек. — Това е то, сър. — Рязко спря да говори.

„Хоп — помисли си Райън. — Бебе на четири месеца. Ако отвлекат принца и принцесата, е, никое правителство няма да се огъне пред терористите. Политиците и полицията трябва да имат план за действие в подобна ситуация, нали? Биха разградили града тухла по тухла, но не биха искали — и не биха могли — да водят преговори и това просто е лош късмет за възрастните, но малкото бебе…по дяволите, имали са за какво да се захванат! Що за хора биха…“

— Копелета… — промълви на себе си Райън. Уилсън пребледня, но принцът разбираше какво мисли Джек.

— Моля?

— Те не се опитваха да ви убият. По дяволите, обзалагам се, че вие дори не сте били реалната цел… — Райън бавно поклати глава. Започна да напряга паметта си, за да си припомни данни за АОЪ. Нямаше много информация — във всеки случай тази група не беше в центъра на вниманието му — няколко откъслечни парчета съмнителни доклади от разузнаването, примесени е голяма доза чисти предположения. — Обзалагам се, че изобщо не са искали да ви убият. И когато сте покрили е тяло жена си и детето, сте провалили плана им…може би или може би вие просто… да, може би сте им поставили пречка, която малко ги е задържала.

— Какво искате да кажете? — попита принцът.

— Проклетите лекарства забавят мозъка — каза Райън най-вече на себе си. — Полицията каза ли ви какво са целели терористите?

Негово височество се надигна:

— Не мога…

— И не е необходимо — прекъсна го Райън. — Казаха ли ви, че това, което направихте, определено — определено — спаси живота на всички вас?

— Не, но…

— Тони?

— Казаха ми, че си много умен човек, Джек — отговори Уилсън. — Боя се, че не мога да коментирам повече. Ваше кралско височество, доктор Райън може би е прав в оценката си.

— Каква оценка? — озадачен попита принцът.

Райън обясни. Трябваха му само няколко минути. — Как стигна до това заключение, Джек?

Мисълта на Райън все още беше заета с хипотезата.

— Сър, аз съм историк. Моята работа е да разбирам нещата. Преди това бях борсов посредник и правех същото. Не е толкова трудно, след като се размисли човек. Човек търси очевидните нелогичности и след това се опитва да разбере защо всъщност не са нелогични — заключи той. — Това са просто мои разсъждения, но мога да се обзаложа, че колегите на Тони работят в същата посока.

Уилсън не каза нищо. Прокашля се, което беше достатъчен отговор.

Принцът погледна в чашката си за кафе. Лицето му беше като на човек, който се е избавил от изпитван страх и срам. Сега обмисляше гневно онова, което би могло да стане.

— Е, имаха възможност, нали?

— Да, сър. Предполагам, че ако се опитат отново, ще им бъде много no-трудно. Нали, Тони?

— Сериозно се съмнявам, че ще опитат отново — отговори Уилсън. — Ние би трябвало да получим доста добра разузнавателна информация от този случай. АОЪ прекрачиха една невидима линия. От политическа гледна точка успехът можеше да затвърди позициите им, но не успяха, нали? Това ще им навреди. Ще навреди на подкрепата от обществеността. Някои от хората, които ги познават, ще решат да проговорят. Не пряко на нас, разбира се, но част от думите им ще стигнат и до нас. Бяха измет преди, сега ще бъдат още повече.

„Дали ще си вземат поука? — почуди се Райън. — Ако е така, какво ще е това, което са научили? Ето ти въпрос.“ Джек знаеше, че има само два възможни отговора на този въпрос и те бяха диаметрално противоположни. Отбеляза си, че когато се прибере у дома, ще следи какво става по този въпрос. Това не беше просто академично упражнение. Доказваше го дупката в рамото му.

Принцът стана.

— Трябва да ме извиниш, Джек. Боя се, че ми предстои доста тежък ден.

— Отново навън, а?

— Ако се скрия, значи онези са победили. Сега разбирам това по-добре, отколкото преди да вляза тук. Това е още нещо, за което имам да ти благодаря.