Чтение онлайн

— Вероятно са отишли на юг от Нийдълс, след това са завили на изток и са слезли на остров Уайт.

Оуенс поклати глава:

— Там имаме хора. Не са видели никого.

— В такъв случай може да са се качили на някой кораб. През Ламанша днес преминават толкова кораби, колкото обикновено.

— Има ли начин това да се провери?

Пилотът поклати глава.

— Не. В пролива при Дувър има радар за управление на движението на корабите, по не и тук. Пък и не можем да се качваме на всеки кораб, нали?

— Много добре, господа. Благодаря ви за усилията, най-вече за това, че закарахте своя хирург толкова бързо. Казаха ми, че благодарение на вас са спасени няколко души.

Подполковник Оуенс излезе от сградата. Всички се възхищаваха на самообладанието му. Когато се озова навън, старшият полицейски офицер вдигна поглед към оловното небе и напсува наум съдбата, но омаломощилият го гняв не пролича на лицето му. Оуенс беше човек, свикнал да крие мислите и чувствата си. Често повтаряше на хората си, че в полицейската работа няма място за чувства. Разбира се, това не беше вярно и Оуенс както много други полицаи успяваше само да потушава гнева си и да не му дава външен израз. Това обясняваше и постоянното наличие на опаковка с противокиселинни хапчета в джоба на сакото му, и мълчанието вкъщи, е което жена му беше свикнала. Бръкна в джоба си, за да извади цигара, която знаеше, че няма да намери, след това мислено се наруга: „Защо се отказа от този навик, Джими?“ За момент застана сам на паркинга, сякаш леденият дъжд можеше да го успокои. Но от него само му стана студено, а той трябваше да се пази от настинка. Ще трябва да отговаря за всичко това пред пълномощника от столичната полиция и пред Министерството на вътрешните работи. Някой друг — слава богу, че това няма да бъде той — ще трябва да отговаря пред кралицата.

Тази мисъл го стресна. Беше се провалил. Вече два пъти. Не успя да засече и предотврати първоначалната атака на пътя към двореца и само невероятният късмет и намесата на оня янки спаси положението. След това, когато всичко се беше развило както трябва, дойде и този провал. Нищо подобно не се е случвало досега. Оуенс се чувстваше виновен. Всичко стана по време на неговото дежурство. Лично той изработя плана за превоза със затворническите коли. Сам избра този начин — беше определил мерките за сигурност, беше избрал деня, маршрутите и хората, които сега бяха мъртви е изключение на Боб Хайланд.

„Как са разбрали? — питаше се Оуенс. — Знаели са кога, знаели са къде. Как са разбрали? Е — помисли си той, — ето нещо, от което мога да започна.“ Знаеше броя на разполагащите с тази информация. По някакъв начин тя беше изтекла. Припомни си доклада, който Ашли донесе от Дъблин. „Толкова са добри, че просто не е за вярване“ — беше казал оня гад от ИРА-Извънредни във връзка е източника на информация на О’Донъл. Полицаят си беше помислил, че Мърфи греши. Сега всеки би повярвал в обратното.

— Връщаме се в Лондон — каза на шофьора си той.

— Разкошен ден, Джек — отбеляза Роби, седнал на кушетката.

— Не е лош — съгласи се Райън. „Разбира се, къщата ни изглежда така, сякаш в нея е паднала атомна бомба…“

Пред тях Сали играеше с новите си играчки. Особено много хареса къщата на куклата. Джек и Кати се чувстваха изморени след петчасовия си сън. Преди час Райън си беше помислил, че за бременна жена това е прекалено, и той и Роби бяха събрали съдовете, които сега се миеха в машината в кухнята. Жените им седяха на другото канапе, докато те двамата пиеха коняк.

— Няма ли да летиш утре?

Джексън поклати глава.

— Птицата ми сдаде багажа. Ще трябват ден-два, за да я оправят. Освен това що за Коледа е, ако няма хубав коняк? Утре се връщам в тренажора, а уставите не ми забраняват да пия преди това. Ще бъда на седалката чак в три часа, а дотогава ще съм трезвен. — Роби беше изпил само чаша вино по време на вечерята и един коняк „Хенеси“.

— Господи, как ми се иска да се раздвижа. — Джек стана и подкани с глава приятеля си да го последва надолу по стълбите.

— До колко часа си бил буден снощи, приятелю?

— Мисля, че си легнахме малко след два.

Роби погледна, за да види дали Сали ги чува.

— Гадна работа е да си Дядо Коледа, нали? Щом като си могъл да сглобиш всичките тези играчки, може би трябва да те оставя да поработиш по моя самолет.

— Изчакай само да ми се оправи ръката. — Джек измъкна ръката си от превръзката и я раздвижи, докато слизаха към библиотеката.

— Какво казва Кати за това?

— Каквото казват докторите всеки път — по дяволите, ако се оправиш твърде бързо, те губят пари! — Размърда китката си. — Няма да повярваш как се схваща това нещо.

— Как я чувстваш?

— Доста добре. Мисля, че ще мога да я използвам както и преди. Поне досега не ми е създала проблеми. — Джек провери часовника си. — Искаш ли да видим новините?

— Хайде.

Райън включи малкия телевизор на бюрото. Най-накрая кабелната телевизия беше стигнала и дотук и той вече беше свързан към Си Ен Ен. Толкова хубаво беше човек да може да чуе вътрешните и международните новини, когато си поиска. Джек седна в своя въртящ се стол, а Роби избра един в ъгъла. До новините от последния час оставаха няколко минути. Джек не усили звука.

— Какво става с книгата?

— Оказа се, че някои от данните ми са неверни. Прав беше за оня проблем с откриването на палубата на японските самолетоносачи.

— Стори ми се, че това не е както трябва — отговори Роби. — Те бяха много добри, но не чак толкова — искам да кажа, че при Мидуей ги разбихме, пали?

— А днес?

— Руснаците ли? Хей, Джек, всеки, който иска да се закача с мен, по-добре да си напише завещанието. На мен не ми плащат, за да губя, синко. — Джексън се усмихна и придоби доволен вид.

— Радвам се, че си така уверен в себе си.

— Има и по-добри пилоти от мен — призна Роби. — Трима. Хайде да си поговорим след година, когато вече ще бъда на линия.

— О, така ли! — засмя се Джек. Смехът му замря, когато видя картината на телевизионния екран. — Това е той — чудя се защо… — Засили звука.

— …убити, между които и петима офицери от полицията. Провежда се усилено издирване по суша, вода и земя, за да бъдат открити терористите, които измъкнаха осъдения си другар на път за английския затвор на остров Уайт. Шон Милър беше осъден само преди три седмици във връзка с нападението над принца и принцесата на Уелс недалеч от Бъкингамския дворец. Тогава двама офицери от полицията и един от терористите бяха убити, преди нападението да бъде осуетено от американския турист Джек Райън от Анаполис, Мериленд.

Появи се нова картина от Ламанша, където хеликоптер от Кралските военновъздушни сили очевидно търсеше нещо. Малко след това на екрана отново се показа Милър — архивен запис при напускането на „Олд Бейли“. Преди да бъде вкаран в колата, Милър се обърна и погледна в камерата. Очите му отново срещнаха погледа на Джон Патрик Райън.

— О, господи… — промълви Джек.

10.

ПЛАНОВЕ И ЗАПЛАХИ

— Не трябва да виниш себе си, Джими — каза Мъри. — И Боб ще се оправи. Това все пак е нещо.