Чтение онлайн

— Ако ли не, все ще го използваме в канцеларията — с категоричен тон каза подполковник Оуенс. — Мозъкът му работи отлично и ще се справи със следователската работа — той е умен човек, когото не бива да губим. Е, трябва да тръгвам. Нова година е, Дан. За какво ще пием?

— То е ясно. Успех при разследването. Джими, ти ще заловиш този източник на информация и той ще ти каже всичко, което ти е нужно. — Мъри вдигна чашата си. — За крайния успех.

— Да. — Двамата мъже пиха до дъно.

— Джими, стори едно добро на себе си — остави всичко за една вечер. Отърси се и започни със свежи сили на сутринта.

Оуенс се усмихна.

— Ще се опитам. — Взе палтото си и тръгна към вратата. — Един последен въпрос. Досетих се, когато идвах насам. Тези типове от АОЪ нарушиха всички правила, нали?

— Така е — отговори Мъри, заключвайки папките си.

— Не са нарушили само едно.

Мъри се обърна:

— О? Кое е то?

— Не са правили нищо в Щатите.

— Никой от тях не го прави. — Мъри отхвърли тази мисъл.

— Никой от тях не е имал достатъчно причини.

— Е, и?

— Дан, АОЪ трябва сега да имат причина — и никога не са се колебали да нарушат някое правило. Това просто е едно предчувствие, нищо повече. — Оуенс вдигна рамене. — Е, лека нощ и ти желая весела Нова година, специален агент Мъри.

Стиснаха си ръцете церемониално.

— И на теб, подполковник Оуенс. Поздрави Емили.

Дан го изпрати до вратата, заключи я и се върна в канцеларията си, за да се убеди, че всичките му папки са под ключ както трябва. Навън беше тъмно като в рог. Погледна часовника си — беше шест без петнадесет.

— Джими, защо каза това? — попита Мъри в тъмнината. Облегна се във въртящия стол.

Никоя ирландска терористична група не е действала в Съединените щати. Разбира се, там те събираха пари — в кръчмите в ирландските квартали на Бостън и Ню Йорк изнасяха програмни речи за бъдещето на свободна и обединена Ирландия, без да си правеха труда да обясняват, че като заклети маркс-ленинисти виждаха Ирландия като една нова Куба. Винаги бяха достатъчно проницателни, за да знаят, че на американските ирландци може и да не им допада тази малка подробност. Не споменаваха нищо за търговията с оръжие. Тя до голяма степен беше минало. Повечето от оръжията си набавяха от открития световен пазар. Говореше се, че някои от хората им са били обучени в съветски военни лагери — от спътниковата снимка не може да се определи националността, нито да се разпознае лицето. Тези сведения никога не се потвърждаваха в достатъчна степен, за да се публикуват в пресата. Там се обучаваха някакви хора — белокожи, — но кои бяха те? Разузнаването спираше дотук. Европейските терористи бяха различни. Заловените араби често пъти пееха като канарчета, но от заловените членове на ИРА, ИНА, фракцията „Червена армия“ и на френската „Пряко действие“, както и от всички останали съмнителни групи, беше далеч по-трудно да се изкопчи някаква информация. Това може би е въпрос на среда или просто са сигурни, че при разпита няма да бъдат използвани методите, характерни за Близкия изток. Всички те, израснали в условията на демократични закони, с точност знаеха слабостите на обществата, които искаха да съборят. Мъри мислеше точно обратното, но отчиташе и неудобствата, които демокрацията създаваше на пазителите на закона…

В края на краищата ИРА и ИНА никога не бяха извършвали свирепо престъпление в Америка. Никога. Нито веднъж.

„Но Джими е прав. АОЪ никога не се е бояла да нарушава правилата. Кралското семейство беше забранена територия за всички други, но не и за АОЪ. ИРА и ИНА не са се колебали да демонстрират операциите си — всяка терористична група застава зад действията си. Но не и АОЪ.“ Мъри поклати глава. Нямаше признаци, които да подскажат, че те ще нарушат това правило. Това все още не бяха направили…все още. Не съществуваше дори и сламка, за която да се хванат, за да започне разследване.

— Но какво са намислили? — запита се гласно той. Никой не знае. Дори и името им беше една аномалия. Защо се наричат Армия за освобождение на Ълстър? Националистичното движение винаги е акцентирало върху ирландската си принадлежност, то беше ирландско националистическо движение, но името на АОЪ изразяваше териториална принадлежност. „Ълстър“ се появяваше неизбежно в имената на реакционните протестантски групи. Терористите не трябва да осмислят кой знае колко постъпките си, но все пак е нужен някакъв разум. Всичко около АОЪ беше просто аномалия. Вършеха неща, които никой друг не би направил.

Вършеха неща, които никой друг не би направил. Мъри знаеше, че това притеснява Джими. Защо действат по такъв начин? Трябва да има причина. Въпреки безумието си според собствените си разбирания терористите бяха разумни. Колкото и изкривено да изглеждаше мисленето им, то съдържаше своята вътрешна логика. ИРА и ИНА подчиняваха действията си на някаква логика. Те бяха намерили оправдание за съществуването си и действаха според целите си: да направят Северна Ирландия неуправляема. Ако успеят, на англичаните най-накрая ще им омръзне и ще си отидат. Следователно, тяхната цел беше да поддържат конфликта на ниско ниво и да изчакват противникът да си отиде. Това схващане имаше някакъв смисъл.

„Но АОЪ никога не са казали за какво се борят. Защо? Защо пазят целите си в тайна? По дяволите, защо съществуването на терористична група е тайна — ако те провеждат операции, как могат да ги потулят и защо никога не обявяват съществуването си извън периметъра на ИРА и ИНА? Това не може да бъде съвсем лишено от смисъл. Не може да работят напълно безразсъдно и все така да успяват.“

— По дяволите! — Отговорът беше някъде наблизо. Мъри усещаше, че той се върти в крайчеца на съзнанието му, но не можеше да стигне дотам. Агентът напусна канцеларията си. Морските пехотинци вече патрулираха по коридорите и проверяваха дали вратите са заключени. Дан им махна на път за асансьора и все още се опитваше да подреди парчетата в едно цяло. Щеше му се Оуенс да поостане. Искаше да говори с него. Може би двамата ще могат да проумеят нещата. Не, защо „може би“. Ще намерят отговора. Той е тук и остава само да бъде намерен.

„Обзалагам се, че Милър го е знаел“ — помисли си Мъри.

— Какво отвратително място — каза Милър. Залезът беше великолепен, почти като морски. На хоризонта не се съзираха никакви градове и далечните дюни очертаваха ясна, макар и начупена линия, зад която слънцето щеше да се скрие. Странен беше температурният диапазон. По обед беше тридесет и пет градуса — а за местните хора това беше студен ден, — но сега, когато слънцето се скриваше, задуха хладен вятър и скоро температурата щеше да спадне до точката на замръзване. Пясъкът не можеше да задържа топлината и при наличието на такъв чист и сух въздух тя просто щеше да отлети нагоре към звездите.

Милър се чувстваше изморен. Отвратителен ден: занимаваха се е опреснителни тренировки. Не се беше докосвал до оръжие почти два месеца. Реакциите му бяха забавени, стрелбата — ужасяващо слаба, но физическото му състояние се беше подобрило. Всъщност в затвора беше наддал няколко килограма и това беше доста изненадващо. За седмица щеше да свали излишното тегло. Пустинята беше подходящо място. Както повечето хора, родени в по-северните географски ширини, на Милър този климат не му понасяше. Натоварваше се физически и от това ожадняваше, но откри, че в такава жега не може да се храни. Затова пиеше вода и остави тялото си само да се настрои. Доста бързо щеше да нормализира теглото си и да заякне. Независимо от всичко пустинята не му харесваше.

Освен него тук бяха още четирима души от спасителния отряд, а останалите веднага отлетяха за дома през Рим и Брюксел, за което щяха да се сдобият с цяла нова серия печати в „туристическите“ си паспорти.

— Тук не е Ирландия — съгласи се О’Донъл. Миризмата на прах и на собствената му пот го накара да сбръчка нос. Не е като у дома. Липсваше им мъглата, пропита е аромата на торфените полета, въглищата в камината, а също и алкохолната атмосфера на местната кръчма.

Неприятно и дразнещо беше, че нямат алкохол. Местните, след като бяха получили поредната доза религия, бяха решили, че дори братята от международния революционен комитет не могат да нарушават закона на Аллах. „Що за идиотщина!“