Чтение онлайн

Лагерът не представляваше нищо особено. Шест постройки, едната от тях — гараж. Неизползвана площадка за кацане на хеликоптери, път, засипан наполовина с пясък от последната буря. Дълбок кладенец за вода. Стрелбище. Нищо друго. Някога тук е имало най-много до петдесет души. Сега обаче лагерът принадлежеше на АОЪ и беше отдалечен от базите на другите групи. Всички знаеха колко е важно опазването на тайната. На една черна дъска в барака №1 се намираше график, предоставен от други светлокожи приятели, с часовете на прелитане на американските разузнавателни спътници. Всички знаеха кога трябва да се скрият, а колите бяха вкарани под покрив.

На хоризонта заблестяха два фара, насочени към лагера. О’Донъл забеляза появата им, но не каза нищо. Хоризонтът се намираше много далеч. Пъхна длани в ръкавите на якето си, за да ги предпази от настъпващия студ. Наблюдаваше лъкатушещите натам-насам фарове, чиито конични лъчи светлина се плъзгаха по дюните. Кевин установи, че шофьорът не бърза. Светлините не подскачаха. Климатът не позволяваше човек да се насилва. Каквото има да се прави, ще стане утре. Insh’ Allah* му беше казал веднъж негов колега латиноамериканец, е същото както manana** — но още по-бавно.

[* Ако е рекъл Аллах (араб.). — Б.пр.]

[** Утре (исп.). — Б.пр.]

Колата беше „Тойота Ландкрузър“. Автомобилът с четворно предаване, изместил почти навсякъде ландроверите. Шофьорът го вкара направо в гаража, преди да слезе. О’Донъл погледна часовника си. До следващото прелитане на спътника имаше тридесет минути. Съвсем малко време им оставаше. Стана и влезе в барака №3. Милър го последва, като махна с ръка на току-що пристигналия мъж. Един униформен войник от постоянната охрана на лагера затвори вратата на гаража, без да им обърне никакво внимание.

— Радвам се да видя, че си се измъкнал, Шон — каза мъжът. Носеше малка торбичка.

— Благодаря ти, Шеймъс.

О’Донъл отвори вратата. Не беше от тези, които държат на церемониалности.

— Благодаря ти, Кевин.

— Пристигаш точно за вечеря — каза шефът на АОЪ.

— Е, човек понякога има късмет — отговори Шеймъс Падриг Коноли. Огледа бараката. — Тук няма ли чернилки?

— Не и в колибата — увери го О’Донъл.

— Добре. — Коноли разтвори торбичката и извади две бутилки. — Помислих си, че може би сте зажаднели за капка чисто уиски.

— Как успя да се промъкнеш покрай онези копелета? — попита Милър.

— Чух за новото разпореждане. Разбира се, казах им, че вкарвам пушка. — Засмяха се, а Милър донесе три чаши и лед. Тук винаги използваха лед.

— Кога трябва да пристигнеш в лагера? — О’Донъл имаше предвид базата на шестдесет километра оттук, използвана от ИРА.

— Имам проблеми с колата и прекарвам нощта при униформените си приятели. Лошото е, че са ми конфискували уискито.

— Проклети езичници! — засмя се Милър. Тримата мъже се чукнаха.

— Как беше там вътре, Шон? — попита Коноли. Чашите им вече бяха празни.

— Не чак толкова лошо. Имах неприятности с едни главорези седмица преди Кевин да дойде за мен. Разбира се, ченгетата ги подкокоросаха и те се повеселиха доста. Гадни педерасти! Но като оставим това, е толкова забавно да седиш и да гледаш как бъбрят ли, бъбрят като бабички.

— Не си и предполагал, че Шон ще проговори, нали? — с укор запита О’Донъл. Усмивката прикриваше чувствата му — разбира се, всички се бяха тревожили за това. Най-вече се притесняваха, ако го пипнат онези от ИРА и ИНА в затвора „Паркхърст“.

— Добро момче е! — Коноли напълни чашите.

— Е, какво ново от Белфаст? — попита шефът.

— Джони Дойл не е много радостен от загубата на Морийн. Хората стават неспокойни — не много, но се носят слухове. Шон, сигурно не знаеш, но операцията ти в Лондон стана повод да се вдигат чаши в цяла Ирландия. — Фактът, че повечето граждани на Северна Ирландия бяха отвратени от тази операция, не значеше нищо за Коноли. Малкото му обкръжение от революционери за него беше всичко.

— Човек не пие за неуспехите си — кисело отбеляза Милър. „Ах, това копеле Райън!“

— Но опитът беше прекрасен. Достатъчно ясно е, че просто нямаше късмет, а всички ние сме играчки в ръцете на съдбата.

О’Донъл се намръщи. Гостът му беше твърде поетичен, за да пасва на начина му на мислене, въпреки че, както Коноли обичаше да изтъква, дори Мао е писал поезия.

— Ще се опитат ли да освободят Морийн?

Коноли се засмя:

— След това, което направи с Шон ли? Няма никаква вероятност. Как успя да сториш това, Кевин?

— Има си начини — приключи темата О’Донъл. Източникът му на информация беше получил строги разпореждания да не прави нищо в продължение на два месеца. Що се отнася до него, магазинът на Денис беше затворен. Не беше никак лесно да се вземе решението да го използват за информацията по спасителната операция. Преподавателите му бяха набивали в главата, че добрите сведения винаги създават такъв проблем. Истински ценната информация представлява риск за самия източник. В това се състоеше парадоксът. Най-полезният материал често пъти става твърде опасен, за да може да бъде използван. В същото време разузнавателна информация, която не може да се използва, няма абсолютно никаква стойност.

— Е, привлече вниманието на всички. Аз съм тук, за да разяснявам на нашите момчета твоята операция.

— Така ли? — засмя се Кевин. — И какво мисли за нас мистър Дойл?

Посетителят насочи пръст с шеговито обвинение.

— Ти си контрареволюционер, който има за цел да разруши движението. Операцията при двореца е предизвикала силен отзвук от другата страна на Атлантическия океан. Ние ще…извинете, те ще изпратят някои от хората си в Бостън след около месец, за да изгладят нещата, като обяснят на янките, че нямат нищо общо е тази работа — каза Коноли.

— Пари! Не ни трябват проклетите им пари! — възпротиви се Милър. — И нека заврат моралната си подкрепа в …

О’Донъл вдигна чашата си за тост.

— Да вървят по дяволите проклетите американци!

Като изпи последната глътка от второто си уиски, Милър облещи очи така рязко, че очните му ябълки щяха да изскочат.

— Кевин, за известно време няма да предприемаме нищо в Англия…

— Не и в Ирландия. По-добре да си кротуваме. За момента ще съсредоточим усилията си в тренировките и ще чакаме следващия удобен момент.

— Шеймъс, колко ефективни могат да бъдат хората на Дойл в Бостън?

Коноли вдигна рамене.

— Напий ги и ще повярват във всичко, което им кажеш. И както винаги пак ще хвърлят доларите си в шапката.

Милър се усмихна и сам напълни чашата си, докато двамата разговаряха. В главата му започна да се оформя план.

По време на дългогодишната си служба във ФБР Мъри беше заемал няколко длъжности. Започна от младши агент, преследващ обирджии на банки, за да стигне до инструктор по следствените процедури в академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. Едно от нещата, на които винаги наблягаше пред студентите, беше значението на интуицията. Прилагането на закона беше все още колкото наука, толкова и изкуство. Бюрото притежаваше огромни научни средства, за да обработва сведенията, имаше написани процедури за всяко нещо, но като се позамисли човек, нищо не можеше да замести опитния агент. Мъри знаеше, че опитът е решаващ, за да се свържат уликите; за да почувстваш какво крие в себе си човекът срещу теб, за да предвидиш следващия му ход. Но интуицията стоеше пред опита. Двете качества се използват заедно, докато човек не се научи да ги разграничава.