Чтение онлайн

Ако не бяха ледените кристалчета, очертаващи мускулите на красивото младо тяло, Лорън би помислил, че Кумар не само спи, но и сънува блажени сънища.

Защото в смъртта си Малкият лъв бе дори по-мъжествен, от колкото в живота.

Слънцето се бе скрило зад ниските хълмове на запад и откъм морето полъхваше хладен бриз. Без да плисне вълничка дори, каякът се плъзна по водата, теглен от Брант и още трима от най-близките приятели на Кумар. За последен път Лорън зърна застиналото спокойно лице на момчето, на което дължеше живота си.

До този момент тук-там някой проплакваше, но когато четиримата плувци избутаха бавно лодката, отдалечавайки се от брега, над насъбраната тълпа внезапно се разнесе дълбоко тъжно ридание. Лорън не можеше повече да гълта сълзите си и не го интересуваше дали ще го види някой.

Движейки се бързо и равномерно, воден от мощните тласъци на четиримата плувни, каякът се отправи към рифа. Бързата таласка нощ вече настъпваше, когато процесията мина между двата просветващи фара, които маркираха канала към открито море. Изчезна в миг зад бялата пяна на вълните, лениво плискащи се по външния риф.

Риданията заглъхнаха, хората чакаха. И ненадейно на фона на потъмняващото небе избухна светлина и огнен стълб се издигна от морето. Той гореше буйно и чисто без никакъв дим; а колко дълго горя, Лорън не би могъл да каже, защото времето над Тарна спря.

После изведнъж пламъците угаснаха, огнената им корона се спусна обратно към морето. Всичко потъна в мрак, но само за миг…

Когато огънят и водата се срещнаха, фонтан от искри избухна към небето. Повечето живи въгленчета паднаха обратно, но някои се устремиха нагоре, докато се загубиха в тъмното небе.

Така за втори път Кумар Лионидас полетя към звездите.

Вдигането на последната «снежинка» трябваше да бъде радостен празник, а сега бе по-скоро един миг на мрачно удовлетворение. На тридесет хиляди километра над Таласа последният шестоъгълен леден блок бе прикрепен и щитът бе завършен.

За първи път от близо две години квантовият двигател бе задвижен, макар и на минимална мощност. «Магелан» се откъсна от стационарната си орбита, за да изпита балансировката и цялостта на изкуствения айсберг, който щеше да понесе към звездите. Проблеми не възникнаха. Работата бе свършена добре. Това бе голямо облекчение за капитан Бей, който и за миг не забравяше, че Оуен Флечър, сега под строга охрана на Северния остров, бе един от главните архитекти на щита. И се питаше, какво ли си мислят Флечър и другите заточени сабри, докато гледат церемонията на освещаването.

Тя започна с ретроспективен видеофилм, показващ построяването на ледодобивната инсталация и вдигането на първата «снежинка». След това пуснаха прекрасен космически балет, в който грамадните ледени блокове един след друг политваха към кораби и постепенно изграждаха щита. Започнаха с реално време, а после постепенно ускоряваха, докато накрая прибавиха последните сегменти, по един на всеки няколко секунди. Най-известният композитор на Таласа бе създал подходящ музикален съпровод, който започваше с испанска павана, кулминацията му бе стремително бърза полка, а после темпото отново се забавяше — за поставянето на последния блок.

После прехвърлиха на кадър от подвижна камера, носеща се в пространството на километър от «Магелан», който летеше в орбита в сянката на планетата. Огромният екран, предпазващ през деня щита, бе отстранен, така че сега той за пръв път можеше да се види целият.

Грамадният зелено-бял диск излъчваше студен блясък под светлините на прожекторите; скоро, при влизането им в космическата нощ с температура само няколко градуса по-висока от абсолютната нула, той щеше да стане още по-студен. Там щеше да се затопля само от далечната светлина на звездите, от излъчванията на кораба и от резките случайни изригвания на енергия при допира с удрящите се в него прашинки.

Камерата бавно премина по изкуствения айсберг, съпроводена от познатия глас на Мойсей Колдър:

— Народе на Таласа, благодарим ти за подаръка! Зад този леден щит ние се надяваме да стигнем благополучно до планетата, която ни очаква — на седемдесет и пет светлинни години оттук, след триста години. Ако всичко мине добре, когато стигнем на Сейгън-2, все още ще носим най-малко още двайсет хиляди тона лед. Ще го оставим да падне на планетата и топлината, образувана при спускането му, ще го превърне в първия дъжд, който онзи студен свят ще познае някога. За кратко време, малко преди отново да замръзне, неговата вода ще бъде предтечата на неродените още океани. А някой ден нашите наследници ще имат морета като вашите, макар и не толкова обширни и дълбоки. Водата от двете планети ще се смеси, носейки живот за новия ни дом. И ние ще си спомняме за вас с обич и благодарност.

— Прекрасна е! — възкликна Мириса благоговейно. — Сега разбирам защо златото е било толкова ценено на Земята.

— Това, че е златна, е най-маловажното — отговори Колдър, изваждайки блестящата камбанка от обвитата в кадифе кутийка. — Можеш ли да отгатнеш какво е?

— Явно е произведение на изкуството. Но за тебе трябва да е нещо много повече, щом си го пренесъл през петдесет светлинни години.

— Ти, разбира се, си права. Това е точно копие на голям храм, висок повече от сто метра. Първоначално е имало седем такива камбанки, всички еднакви по форма и влизащи една в друга — тази е най-вътрешната, а в нея е самата реликва. Дадоха ми я скъпи приятели в последната нощ на Земята: «Всичко е преходно — напомниха ми те, — но това е съхранявано повече от четири хилядолетия. Вземи го със себе си на звездите с нашата благословия.» Не споделям вярата им, но как бих могъл да отхвърля такова ценно предложение? А сега аз ще го оставя тук, където хора за пръв път са стъпили на тази планета — още един подарък от Земята, може би последният.

— Не казвай това — възрази Мириса. — Вие оставихте толкова много подаръци — никога няма да успеем да ги преброим.

Колдър се усмихна тъжно и не отговори веднага, зареял поглед в познатата гледка зад прозореца на библиотеката. Щастливи мигове преживя тук, докато изучаваше историята на Таласа и научаваше много неща, които можеха да му бъдат от полза за новата колония на Сейгън-2.

«Сбогом, стари корабе-майка! — мислеше той. — Добре си изпълнил мисията си. А на нас все още ни предстои дълъг път. Дано нашият «Магелан» ни служи така предано, както ти си служил на хората, които обикнахме!»