Чтение онлайн

— О, в „Le Marquis“. Изглежда чудесно място.

— Следващия път, когато намина от Лондон и ако не сте заета, ще приема за огромна услуга, ако обядвате с мен. — Той интимно й се усмихна. — Доста е тъпо да пътуваш сам, да се храниш сам.

— Наистина ли? — задъха се тя. — О, искам да кажа… — Момичето усилено се мъчеше да потисне триумфалното си възклицание. — Да, с най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Ако е възможно да получа телефонния ви номер… — Тя се поколеба и Питърсън предположи, че няма телефон. — Или ако предпочитате, просто мога да намина покрай магазина преди това.

— О, да, така ще е най-добре — отвърна тя, като се вкопчи в благоприятната възможност.

— Ще очаквам този момент с нетърпение.

Заедно отидоха до касата в предната част на магазина, където той плати книгата си. Когато напусна „Боус & Боус“, Питърсън сви покрай ъгъла към Маркет Скуеър. През страничната витрина на книжарницата можеше да види, че момичето разговаря с двете си приятелки. „Е, стана съвсем лесно — помисли си той. — Мили Боже, та аз дори не разбрах как се казва.“

Питърсън пресече площада и тръгна по Пети Къри с шумната му навалица от купувачи, излизащи от „Крайстс“ в другия му край. През отворената му порта се виждаше зелената морава във вътрешния двор, а зад нея — ярките багри на цветна леха на фона на сивата стена на Главния вход. На вратата седеше портиер и четеше вестник. Група студенти стояха и разглеждаха списъците на таблото за обяви. Питърсън продължи напред и сви в Хобсънс али. Накрая намери мястото, което търсеше:

Джон Ренфрю прекара съботната сутрин в поставяне на нови лавици на дългата стена в кухнята им. Марджъри го беше подхванала от месеци. Ироничните й намеци за това къде би трябвало да се поставят дървените плоскости „щом се заемеш с това“ постепенно се бяха превърнали в потискащо бреме, в установено, неизбежно задължение. Пазарите работеха само няколко дни в седмицата — „за да се избягнат колебания в снабдяването“, това бе обичайното обяснение, излъчвано по вечерните новини, а с режима на тока ставаше невъзможно да се използва хладилник. Марджъри започваше да вади зеленчуци и беше натрупала камара от дебелостенни буркани. Пакетирани в кашони, те чакаха обещаните лавици.

Ренфрю систематично подреди инструментите си със същата грижливост, каквато проявяваше и в лабораторията. Къщата им бе стара и леко наклонена, сякаш издухана от неусетен вятър. Ренфрю откри, че отвесът му, закован за дървото, се отклонява с цели седем и половина сантиметра от олющената мазилка. Подът беше леко хлътнал от старост, като много износен дюшек. Той отстъпи назад от наклонените стени, присви очи и видя, че ъглите на къщата им са криви. Даваш парите, помисли си той, и получаваш бъркотия от подпори, греди и корнизи, които времето е поразместило. Леко слягане в онзи ъгъл, диагонално разместване в другия. Внезапно си спомни за времето, когато бе момче и гледаше от каменния под към баща си, присвил очи срещу мазилката на тавана, сякаш за да прецени дали покривът ще падне.

Докато обмисляше проблема, из къщата тичаха собствените му деца. Краката им думкаха по ивиците излъскано дърво, които обрамчваха тесните пътеки. Играейки на гоненица, те стигнаха до предната врата и се юрнаха обратно. Ренфрю съзнаваше, че за тях той навярно има същото сериозно измъчено изражение като баща му, с лице, изкривено в съсредоточеност.

Той подреди инструментите си и започна работа. Купчините дървен материал на задната веранда постепенно се смаляваха, докато ги превръщаше в подходяща решетка. За да паснат на тънките дъски на покрива, трябваше да ги скосява в краищата с трион. Дървото се цепеше под силните му движения, но работата вървеше. Появи се Джони, уморен от гоненицата с по-голямата си сестра. Ренфрю го накара да му подава инструментите, които му трябваха. През прозореца металическият глас на радиото съобщи, че Аржентина се е присъединила към ядрения клуб.

— Какво е „ядрен клуб“, татко? — с широко отворени очи попита Джони.

— Хора, които хвърлят бомби.

Джони докосна една пила за дърво и се намръщи към фините зъбци, които одраскаха палеца му.

— Мога ли и аз да се присъединя към тях?

Ренфрю спря, облиза устни и погледна към синьото като индиго небе.

— Само глупците го правят — заяви той и се върна към работата си.

По радиото подробно разказваха за бразилското отхвърляне на договорите за преференциална търговия, които биха довели до създаването на обща американска зона със Съединените щати. Имало съобщения, че американците обвързвали облагодетелстването си с по-евтин внос с помощта си за проблема с цъфтежа в южния Атлантик.

— Цъфтеж ли, татко? Може ли океанът да цъфти като цвете?

— Това е друг вид цъфтеж — навъсено отвърна Ренфрю. Той взе няколко дъски подмишница и ги внесе в къщата.

Заглаждаше отрязаните краища на дъските, когато от градината влезе Марджъри, за да види как напредва работата. Тя милостиво беше отнесла работещото с батерии радио със себе си в градината.

— Защо стърчи напред в основата? — вместо поздрав попита жена му и остави радиото върху кухненската маса. Напоследък като че ли го носеше навсякъде със себе си, забеляза Ренфрю, сякаш не можеше да понася да е сама с тишината.

— Лавиците са прави. Всъщност, наклонени са стените.

— Изглеждат странно. Сигурен ли си?…

— Провери сама — подаде й дърводелския си нивелир той. — Марджъри предпазливо го постави върху грубо отрязаната дъска. Мехурчето застана точно по средата между двете ограничителни линии. — Виждаш ли? Абсолютно равни са.

— Ами, предполагам, че е така — неохотно призна тя.

— Не се тревожи, бурканите ти няма да се сгромолясат на земята. — Той постави няколко буркана върху една от лавиците. Този ритуален акт отбеляза края на работата. Скованата рамка от функционален чам изпъкваше на фона на старата дъбова ламперия. Джони попипа с ръка дървените рафтове, сякаш изпълнен с благоговение от това, че има пръст в изработването им.

— Мисля да прескоча за малко до лабораторията — каза Ренфрю и започна да събира триона и длетата си.

— Я почакай, имаш да изпълняваш още родителски задължения. Щеше да водиш Джони на търсенето на живак.

— О, по дяволите, забравил съм. Виж, мислех…

— Да го отложиш за следобяд — с лек укор довърши вместо него Марджъри. — Страхувам се, че няма да стане.

— Е, виж, тогава просто ще намина оттам да си взема някои бележки по работата на Маркъм.

— Най-добре ги вземи на път с Джони. Не можеш ли поне през уикенда да оставиш работата? Мислех, че вчера си свършил с всичко.

— Заедно с Питърсън написахме съобщение. Най-вече за замърсяването на океана. Не сме споменали нищо за масовата ферментация на захарна тръстика за гориво.

— И какво лошо има в това? Горенето на алкохол е по-чисто от онзи гаден петрол, който продават сега.

Ренфрю изми ръцете си в умивалника.

— Съвсем вярно. Проблемът е, че бразилците изсичат огромни площи от джунглата си, за да открият пространство за захарна тръстика. И така намаляват броя на растенията, които могат да поглъщат въглероден двуокис от въздуха. Това обяснява промените в световния климат, парниковия ефект, валежите и така нататък.