Чтение онлайн

— Градът се разделя на заградени територии — продължи Кийфър. — Пълни най-вече със старци.

Питърсън кимна, когато океанографът му цитира статистиката за Калифорния, която отстъпваше само на Флорида по брой на старите хора. След разпадането на Системата за социална сигурност, лобито на „Движението на по-старите“ бе започнало да упражнява още по-силен натиск за специални привилегии, данъчни облекчения и добавки към пенсиите. Англичанинът беше сигурен, че знае повече от Кийфър за демографията — преди две години Съветът бе получил доклад в световен мащаб, включващ някои секретни предвиждания. Запазването на нулева раждаемост бе довело до издигане на популационната крива в САЩ и Европа и сега тя достигаше пенсионната възраст. Старците очакваха големите си месечни чекове, които трябваше да дойдат от намалелите доходи на по-младите хора посредством данъците. Това бе довело до „синдром на правото“. Старците смятаха, че са плащали достатъчно големи данъци през живота си и че после са били заврени в килера, преди да успеят да постигнат огромните заплати, които сега получаваха младшите служители. Те „имали право“, твърдеше Движението на по-старите и обществото трябвало да разбере това. Старците гласуваха по-често и с по-точна преценка за изгодата си. Те имаха власт. В Калифорния побелялата глава се бе превърнала в символ на политическа активност.

— … те не излизат със седмици, с прекрасните телевидеосистеми, които си купуват. Спестяват им пазаруването, разкарването до банката или срещата с хора под шейсетте. Просто правят всичко това по електронен път. Но пък градът си отива. Най-старото кино в Ла Хола, „Еднорог“, беше закрито миналия месец. Ужасен позор.

Питърсън кимна, за да изрази заинтересованост, като в същото време мислеше за преразпределянето на графика си. Автомобилът зави по стръмна отбивка, когато портата пред него се отвори. Заизкачваха се към продълговата бяла къща. Фалшив испански стил, мислено я определи англичанинът. Скъпа, но безвкусна. Кийфър паркира колата под навеса и Питърсън забеляза там велосипеди и детска количка. За Бога, деца. Ако трябваше да вечеря на една маса с тайфа американски изчадия…

Изглежда страховете му щяха да се реализират, защото на вратата две малки момчета се хвърлиха към Кийфър, като говореха едновременно. Океанографът успя да ги накара да млъкнат за достатъчно дълго, за да ги представи на Питърсън. Тогава децата насочиха вниманието си към него. След формалностите, по-голямото директно го попита:

— Вие учен ли сте като баща ми?

По-малкото го гледаше с немигащи очи и нервиращо пристъпваше от крак на крак. Първото момче беше потенциално по-шумното и по-досадното, реши Питърсън. Знаеше този тип — сериозни, разговорливи, упорити и почти непреодолими.

— Не точно — започна той, но не успя да довърши.

— Татко ми изследва диатомеите в океана — прекъсна го момчето. — Това е много важно. Когато порасна и аз ще стана учен, но може би ще бъда астроном, а Дейвид ще е астронавт, но сега е само на пет години, тъй че всъщност не знае. Искате ли да видите модела на слънчевата система, който направих за нашия научен проект?

— Не, не, Бил — припряно отвърна Кийфър. — Зная, че е чудесен, но господин Питърсън не желае да го безпокоят сега. Ще пийнем нещо и ще си поговорим за разни неща, които интересуват само големите. — Той тръгна напред към дневната, последван от англичанина и двете момчета. Кийфър бе от тези родители, които наричаха възрастните „големи“, сухо си помисли Питърсън.

— Аз също мога да разговарям за такива неща — възмутено каза Бил.

— Да, да, разбира се, че можеш. Исках да кажа, че ще разговаряме за неща, които не те интересуват. Какво ще пиете? Мога да ви предложа уиски със сода, вино, текила…?

— Откъде знаеш, че няма да ме интересуват, аз се интересувам от много неща — настоя момчето, преди Питърсън да успее да отговори. Положението спаси един тих, твърд глас, който долетя от съседната стая:

— Момчета! Веднага елате тук, моля! — Двамата изчезнаха без да спорят. Питърсън си запази за бъдеща употреба словесния бекхенд, с който можеше да се справи с по-голямото момче.

— Виждам, че имате перно. Бихте ли ми предложили перно с текила и малко лимон, моля?

— Господи, каква смес. Добра ли е? Самият аз не пия често силен алкохол. Черният дроб, нали знаете. Седнете, съвсем сигурен съм, че имаме лимонов сок. Жена ми трябва да знае. Казва ли се някак тази напитка или вие сам сте си я измислили? — Кийфър отново се държеше странно.

— Мисля, че я наричат „мачо“ — иронично отвърна Питърсън.

Той огледа стаята. Беше проста и елегантна, съвсем бяла, с изключение на няколко ориенталски предмета. До отсрещната стена беше поставен изискан параван. Вдясно от камината имаше японска дърворезба, а в една ниша бяха наредени цветя. Откритите прозорци срещу камината гледаха над покривите и върховете на дърветата към Тихия океан. Водата бе като черно покривало на фона на блестящите навсякъде другаде по брега светлини, доколкото можеше да види Питърсън. Той си избра един нисък бял диван и седна странично в края му, така че да може да вижда и стаята, и гледката. Въпреки малките купчини разхвърляни тук-там книжа, очевидно принадлежащи на Кийфър, стаята излъчваше спокойствие.

— Надявам се, че така е добре. Равни количества перно и текила, нали? Ще ида да потърся лимоновия сок. А, ето я и жена ми.

Питърсън се обърна към вратата, хвърли поглед и отново погледна. После бавно се изправи на крака. Жената на Кийфър го зашемети. Японка, млада, стройна и много красива. Без да откъсва очи от нея, той се опита да подреди първоначално обърканите си впечатления. Към края на двайсетте години, реши англичанинът, което обясняваше защо децата им бяха толкова малки. За него това несъмнено бе втори брак. Жената носеше бяла горна дреха от някаква плъзгава материя. Отдолу нямаше нищо, одобрително забеляза той. Гладка и права, косата й падаше почти до кръста, толкова черна, че сякаш имаше синкав оттенък. Но именно очите й бяха приковали вниманието му. Като я гледаше, изцяло в бяло в тази слабо осветена бяла стая, той изпитваше тайнственото усещане, че главата й се носи във въздуха. Бе спряла на вратата, но появяването й беше драматично. Питърсън почувства, че няма да успее да помръдне преди нея. Кийфър нервно се спусна напред.

— Мицуоко, скъпа, влез, влез. Искам да се запознаеш с госта ни, Иън Питърсън. Питърсън, това е моята съпруга Мицуоко. — Той нетърпеливо погледна първо нея, а после него, като дете, което се връща вкъщи с награда.

Тя влезе в стаята с гъвкава грация, която достави наслада на Питърсън и му подаде ръка — хладна и гладка.

— Здравейте — каза японката. Питърсън веднага почувства, че би могъл искрено да използва стандартния американски поздрав „Радвам се да се запозная с вас“.

Той промърмори „Приятно ми е“, като леко присви очи, за да изрази онова, което липсваше в официалното му приветствие. В ъгълчетата на устните й се мярна съвсем бегъл намек за усмивка в отговор на неизреченото му послание. Погледите им останаха впити един в друг малко по-дълго от общоприетото. После тя отдръпна дланта си от неговата и седна на дивана.

— Имаме ли лимонов сок, скъпа? — отново потриваше ръце Кийфър с несръчния си маниер. — Ами ти? Ще пийнеш ли нещо?

— Да и на двата въпроса — отвърна тя. — В хладилника има лимонов сок и ще пия малко бяло вино. — Тя се обърна към Питърсън с усмивка. — Изобщо не мога да пия много. Удря ме право в главата.

Кийфър излезе от стаята, за да потърси лимоновия сок.

— Как вървят нещата в Англия, господин Питърсън? — попита Мицуоко, като леко отметна назад глава. — По новините тук съобщават зловещи неща.

— Наистина е зле, макар много хора все още да не разбират доколко — отвърна той. — Познавате ли Англия?

— Преди известно време прекарах там една година. Много обичам Англия.

— О? На работа ли сте били там?

— След защитата на дисертацията си бях на курс в „Импириъл колидж“ в Лондон. Аз съм математичка. Сега преподавам в Калифорнийския университет в Сан Диего. — Докато го гледаше, тя се усмихваше в очакване на изненадана реакция. Питърсън се сдържа. — Предполагам, че сте очаквали да имам някаква философска специалност.

— А, не, в никакъв случай нещо толкова обикновено — спокойно отвърна той и й се усмихна в отговор. Смяташе философите за хора, отделящи адски много време за въпроси, които не бяха наистина сериозни, например: „Ако няма Бог, откъде се взима тогава следващата салфетка «Клинекс 6 »?“ Възнамеряваше да изложи мисълта си като епиграма, когато Кийфър се върна с чаша вино и малка бутилка.

— Ето виното ти, скъпа. — После каза на Питърсън: — И малко лимонов сок. Колко да ви сложа, една капка?