Чтение онлайн

— Какво? — озадачено я попита той.

— Нали знаеш. Хомосексуалисти.

— Педерасти? — Гордън се чувстваше така, сякаш е бил лъган през цялата вечер. Той отпусна вдигнатата си ръка, внезапно засрамен. — Трябваше да ме предупредиш.

— Защо? Това няма значение. Искам да кажа, те са навсякъде в Ла Хола — не си ли забелязал?

— Хм, не.

— Повечето от сервитьорите в който и да е ресторант са такива. Това е обикновена работа. Можеш да пътуваш навсякъде и да живееш на най-добрите места. Те нямат семейни задължения, в повечето случаи семействата им не искат да имат нищо общо с тях, така че… — Тя сви рамене. Гордън видя в този жест непресторена изисканост, спокойно отношение към света, на което той внезапно силно завидя. Начинът, по който разговорът им беше скачал от тема на тема тази вечер, го безпокоеше, бе го извадил от равновесие. Гордън осъзна, че все още не може да проумее истинската Пени, жената зад толкова много различни лица. Комичният поддръжник на Голдуотър живееше наред с литератора, който на свой ред се сливаше с небрежния сексуален интелигент. Той си спомни как беше отворил вратата на банята на една факултетна забава миналата година и я бе заварил седнала върху тоалетната чиния; синята й рокля обвиваше чинията като гирлянд от цветя. И двамата се бяха сепнали — тя държеше във вдигнатата си ръка парче жълта тоалетна хартия. Петите й се бяха забили в цимента между триъгълните кафяви плочки на пода, така че пръстите й стърчаха във въздуха. Ниската седалка правеше дупето и да изглежда тежко. Между бледите й бедра той видя зейналия овал. Тъмните чорапи скриваха по-голямата част от краката й и показваха само спускащите се езици на жартиерите. Долната му челюст нерешително увисна и после той влезе, за да стане гафът окончателен. Огледалото на отсрещната стена показваше сепнат, озадачен непознат. Привлечен към нея, той затвори вратата зад себе си.

— Можеш да видиш това и вкъщи — закачливо каза Пени. С усърдна сериозност тя се изчисти, без да му обръща внимание и пусна жълтата хартия във водата под себе си. После се обърна наполовина на седалката и натисна кремичната дръжка. Ответното клокочене отнесе обекта на надзъртащия му поглед, преди тя да се изправи. Вече станала, оправила роклята си, Пени беше по-висока и някак си предизвикателна като екзотичен проблем. В светлото, облицовано с плочки помещение тя изглеждаше решително блестяща — една Пени, която Гордън не познаваше.

— Не можех да чакам — каза той с топлота, която му прозвуча странно, като се имаше предвид, че не беше вярно. Той зае мястото й, разкопчал ципа на панталона си. Меко приятната струя: облекчение.

— Започваме да придобиваме домашни навици, нали? — Пени вдигна ъгълчето на начервените си устни в лирична полуусмивка, забелязвайки неговото настроение.

— Предполагам — лениво отвърна той. Навън колегите му обсъждаха свръхпроводимостта, докато съпругите им правеха проницателни наблюдения върху местните недвижими имоти — жените като че ли имаха по-добра представа за действителността. Усмивката на Пени се разшири и той приключи с бърза струя, като едва не уцели тоалетната дъска. После силно се изтръска, закопча се и подсуши дъската с жълтата тоалетна хартия. Никога по-рано не се бе чувствал така спокойно и открито с жена, в такава плътна, емайлирана атмосфера. Гордън не искаше да разтегля момента от страх да не експлодира, леко я целуна и отвори вратата. Навън Айзък Лейкин се беше облегнал на стената, разглеждаше гравюрите на Брьогел в сумрачния коридор и чакаше да влезе в банята.

— О — каза той, когато двамата излязоха заедно. — Има нещо.

Проста дедукция. Очите на Лейкин се местеха от единия към другия, като че ли можеше да зърне тайната, като че ли току-що беше открил нова страна от личността на Гордън. Е, може би бе успял. Може би и двамата бяха успели.

— Гор-дън — върна го в настоящето Пени. — Цяла вечер си отнесен. — Изглеждаше загрижена. Той почувства внезапен изблик на раздразнение. Бленуваната Пени беше нежна и женствена — тази пред него бе истински тормоз. — Ако имаш намерение да продължаваш, защо просто не поговорим за това?

Той кимна. Нейната програмирана вечер, пълна с насилена веселост, започваше да го отегчава. Внезапните промени в настроението й му досаждаха. Обикновено се смяташе за стабилен, мислеше, че не се поддава на мимолетни желания.

— Днес ми се обади Сол — с каменно изражение каза Гордън, опитвайки се да избяга от собствените си мисли. — Заедно с Франк Дрейк имат намерение да използват големия радиотелескоп в Грийн Банк, Западна Вирджиния. Искат да проучат Херкулес 99.

— И ако засекат сигнали, това ще докаже твоята теза?

— Точно така. Изглежда безсмислено, но е така.

— Защо да изглежда безсмислено?

— Виж, искам да кажа… — раздразнително махна с ръка Гордън. Един от сервитьорите възприе жеста му като знак и тръгна към тях. Физикът припряно му показа да се отдалечи. — Дори човек да повярва в цялата история, в тахионите и всичко останало — защо трябва да има радиосигнали? Защо и двете неща? Целият смисъл от използването на тахиони се състои в това, че радиосигналите са прекалено бавни.

— Е, те поне правят нещо.

— Да не си предвождала и клакьорите в гимназията?

— Господи, понякога си отвратително копеле.

— Когато не е подходящото време от месеца.

— Виж, Сол се опитва да помогне.

— Не мисля, че това е начинът за решаването на проблема.

— А какъв е? — Когато Гордън махна с ръка, с леко отвратено изражение на лицето, тя настоя: — Наистина, Гордън, какъв е тогава?

— Да забравим за него. Така е най-добре. И просто да се надяваме, че всички останали също ще забравят.

— Ти не мислиш наистина…

— Разбира се, че мисля. Трябваше да присъстваш на онзи колоквиум.

Тя го остави да се поохлади за момент и после промърмори:

— Той беше преди цяла седмица. Поне би могъл да работиш по въпроса.

— Изпитът на Купър е след два дни. Искам да се съсредоточа и да му помогна да се подготви, а после и да го изкара. Това ми е работата. — Гордън рязко кимна, сякаш фактът, че има да върши работа, решаваше всички въпроси.

— Може би трябва да опиташ нещо като онова, което прави Сол.

— Безсмислено е.

— Откъде си толкова сигурен? — Тя скръсти ръце, отпусна се на плетения си стол и открито го погледна. — Мислил ли си някога за упоритостта, с която работят учените? Това е като военно обучение.

— Глупости.

— На какво са те учили? Да запишеш всичко, което знаеш за даден проблем. Да го изразиш с няколко уравнения. В повечето случаи това само по себе си е достатъчно, нали? Само малко си поиграваш с уравненията и получаваш отговора.

— Не е толкова просто — възрази Гордън, като поклати глава. Но пред самия себе си неохотно трябваше да признае, че в думите й имаше някаква истина. Да определи символите, да нанесе неизвестните x, y и z, а после да ги преподреди. Мислене по поръчка. Всички те бяха свикнали с него и може би това скриваше някои елементи на проблема, ако човек не внимаваше. Въпреки цялата си мъдрост, Дайсън може би грешеше напълно, просто поради навиците си на мислене.

— Хайде да си поръчаме шоколадов крем — весело предложи Пени.

Той вдигна поглед към нея. Така или иначе, тя беше решена вечерта да завърши както трябва. Гордън си я спомни седнала върху тоалетната чиния и почувства, че го изпълва топлота. Тогава Пени бе едновременно и уязвима, и спокойна, докато изпълняваше животинската функция насред ефирната рокля. Дръзко и странно елегантно.

— Ваш вечеря било от-лич-на, сър?

Гордън хвърли поглед към сервитьора, като се опитваше да прецени дали е обратен.

— А… да. — Той направи пауза. — Много по-добра, отколкото в „Шеф Бой-Ар-Ди“.

Изражението на сервитьора си струваше цената на храната.

31 май 1963 г.

Кандидатският изпит на Албърт Купър започна доста добре. В началото Гейтс, специалист по високоенергийна физика, постави стандартен проблем.

— Господин Купър, да вземем два електрона в едноизмерна кутия. Можете ли да ни напишете вълновата функция за това състояние? — Гейтс приятелски се усмихна, като се опитваше да разпръсне напрежението, типично за тези устни изпити. Студентите почти винаги пропускаха по нещо, неспособни да си спомнят съвсем прости физични данни единствено поради собствената си нервност.