Чтение онлайн

От начало не бяха обещаваща двойка. Запознаха се на едно събиране на вино и картофки в някаква вила на плажа на Проспект стрийт, на стотина метра от Музея за изобразително изкуство в Ла Хола. (Когато за пръв път отиде в Музея, Гордън не обърна внимание на надписа и реши, че това просто е още една галерия, малко по-добра от останалите; да нарича нея и „Мет“ музеи му се струваше истински виц.) Първото му впечатление от Пени беше за строен порядък: хубави зъби, педантично чиста кожа, неизискваща грижи коса. Сравнението с малкото жени, с които се бе срещал в Ню Йорк, накрая завърши в нейна полза. Тя изглеждаше блестяща и открита, способна на неподправено весел разговор, неповлияна от готовите мнения на „Ню Йорк Таймс“ или от последния студентски семинар на тема „Кое е важно“. В пъстра рокля, със стройна шия, чиито прави линии се смекчаваха от извития перлен наниз, с плътен загар, който излъчваше топли, жълти лъчи, просмукващи се в него на бледата светлина — живот от далечна звезда. До този момент Гордън вече беше доста напреднал с бутилка долнопробно червено вино и навярно надценяваше вълшебството на събирането, но момичето сякаш изпъкваше в сумрачния брътвеж на стаята. На по-добро осветление те може би изобщо не биха си паснали. Този път обаче, тя бе сръчна, изкусна и различна от всички жени, с които се беше запознавал дотогава. Равните й калифорнийски гласни бяха облекчение след сдъвкания източен акцент, изреченията й се нижеха със спокойно съвършенство, което омая Гордън. Това бе истината: естественост, женствена пламенност, ясен поглед. Пък и във всеки случай, тя имаше пълни, атлетични бедра, които мърдаха под копринената рокля, като че ли цялото й тяло се напрягаше в дрехата и с наслада би се освободило от нея. Той не знаеше много за жените — прословутата слабост на Колумбия — и докато пиеше още вино и продължаваше да разговаря, се чудеше на себе си, на нея, на това, което ставаше. Всичко тревожно му напомняше на някаква любима фантазия. Когато си тръгнаха заедно, качиха се във фолксвагена и се отдалечиха от все още шумното парти, дишането му се ускори от представата за логичните последствия — а те бързо се реализираха. После прекараното заедно време, ходенето по ресторанти, преоткритите плочи и книги — всичко това изглеждаше неизбежно. Такова беше Правилото. Единственото, което Гордън винаги бе знаел за жените, беше, че трябва да има вълшебство, и сега то бе тук, неизречено, дори съвсем плахо. Той го усещаше.

А сега, по време на метафоричния махмурлук, тя имаше приятели, наречени Клиф, родители в Оукланд и харесваше Голдуотър. Добре, помисли си той, значи подробностите не бяха съвършени. Но може би в известен смисъл това също беше част от вълшебството.

15 април 1963 г.

Гордън закуси в кафенето на Хари на „Джирърд“, като се опита да прегледа бележките за лекцията си и да набележи някои проблеми за домашна работа на студентите. Беше трудно да се работи. Тракането на съдове постоянно му пречеше, а тенекиеният глас на радио свиреше песните на „Кингстън трио“, които той не харесваше. Единствената нова песен от поп-музиката, която можеше да търпи, бе „Доминик“, странен хит, записан от белгийска монахиня с ангелски глас. Така или иначе, не беше в настроение да се концентрира върху академични въпроси. Статията в „Сан Диего Юниън“ за телевизионното интервю на Сол бе по-лоша, отколкото очакваше — сензационна, извън границите на разумното. Неколцина от катедрата вече бяха споделили с него неодобрението си.

Той мислеше за тези неща, докато караше нагоре по „Тори Пайнс“, но не стигна до каквото и да е заключение. Разсейваше го един лъкатушещ кадилак с включени предни фарове. Шофьорът бе типичен четирийсетинагодишен мъж с кепе и замаяно изражение. В края на 50-те години, спомни си Гордън, Съветът за национална безопасност беше вдигнал с това голям шум. На един от националните празници бяха рекламирали практиката да се кара с включени фарове през деня, за да напомнят на всички да шофират безопасно. Идеята някак си се възприе от шофьорите, които смятаха, че бавното каране е равносилно на безопасност и сега, години по-късно, човек все още можеше да ги види да лъкатушат по улиците с безполезно включени фарове, уверени, че ниската скорост им гарантира неуязвимост.

Купър вече бе в лабораторията. „Демонстрира по-голямо усърдие с наближаването на кандидатския му изпит“ — помисли си Гордън, но после изпита чувство за вина поради цинизма си. Сега Купър наистина проявяваше искрен интерес, най-вероятно, защото цялата загадка със съобщенията произлизаше от неговата дисертация.

— С нови проби ли експериментираш? — приятелски попита Гордън, все още леко измъчван от чувството си за вина.

— Да. Получава се доста добре. Струва ми се, че номерът е в допълнителните индиеви примеси.

Гордън кимна. Той разработваше метод за смесване на пробите, за да постигне точната концентрация примеси и това беше първото потвърждение след няколко месеца усилия.

— Няма ли съобщения?

— Не — с очевидно облекчение отвърна Купър.

Откъм вратата се чу глас:

— Хм, казаха ми…

— Да? — попита Гордън и се обърна. Мъжът бе облечен в увиснали панталони и яке а ла Айзенхауер. Изглеждаше на около петдесет и лицето му беше силно загоряло, сякаш работеше на открито.

— Вий ли сте перфесор Бърнстейн?

— Да. — Гордън се изкуши да прибави една от старите шеги на баща си: „Да, аз имам тази чест“, но сериозното изражение на човека му подсказа, че няма смисъл.

— Аз, аз съм Джейкъб Едуардс от Сан Диего? Свършил съм една работа, която мисля, че може да ви заинтересува? — Той превръщаше всяко свое изречение във въпрос.

— Каква работа?

— Ами, ваш’те експерименти, съобщенията и всичко останало? Кажете, тук ли получихте сигналите?

— А, да.

Едуардс влезе в лабораторията, като с удивление докосваше уредите.

— Внушително. Наистина внушително. — Той огледа някои от пробите, оставени върху работната маса.

— Хей — извика Купър, като вдигна поглед от координатното записващо устройство. — Хей, тези проби са покрити с… по дяволите!

— О, няма нищо, ръцете ми и тъй са си мръсни. Вий, момчета, си имате чудни уреди тука? Как плащате всичко туй?

— Имаме стипендия от… но, вижте, г-н Едуардс, с какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, аз реших проблема ви, знайте ли? Реших го, да. — Едуардс не обърна внимание на свирепия поглед на Купър.

— Как, г-н Едуардс?

— Тайната — с потаен вид отвърна той, — е магнетизмът.

— О.

— Магнетизмът на нашто слънце, ето кво целят те?

— Кой? — Гордън започна да тършува из ума си за някакъв начин да разкара Едуардс от апаратурата.

— Хората, дето ви пращат онез писма? Те идват тук, за да откраднат нашия магнетизъм. Той е единственото, дето кара Земята да се върти около Слънцето — ето кво открих.

— Вижте, не мисля, че магнетизмът има някаква връзка с…

— Вашият експеримент тука — потупа той голямата полева бобина, — използва магнетизъм, нали?

Гордън не виждаше причина да отрича това. Преди обаче да успее да отвърне каквото и да е, Едуардс продължи:

— Били са привлечени от вашия магнетизъм, перфесор Бърнстейн. Те търсят още магнетизъм и сега кат са открили вашия, ще дойдат и ще го вземат.

— Разбирам.

— И ще вземат също слънчевия магнетизъм. — Той размаха ръце и погледна към тавана, като че ли имаше някакво видение. — Целия. Ний ще паднем в Слънцето?

— Не мисля…

— Мога да докажа всичко туй, знайте ли — спокойно го прекъсна мъжът с тон, който като че ли казваше: „Аз съм напълно с ума си.“ — Стоя сега тук пред вас кат човекът, дето е разкрил тайната на обединеното поле. Нали знайте? Отдето идват всички частици и отдето пристигат тез съобщения? Направих го.

— Леле Боже — кисело рече Купър.

Едуардс се обърна към него.

— Кво искаш да кажеш, момче?

Купър би отбой.

— Кажете ми, те на летящи чинии ли пристигат?

Лицето на Едуардс помръкна.

— Кой ти каза туй?

— Просто предположих — меко отвърна Купър.

— Имате нещо, дето не сте го рекли на вестниците?

— Не — намеси се Гордън. — Нямаме.

Едуардс насочи пръст към Купър.

— Тогаз що тоя каза… О! — Той замръзна, гледайки към студента. — Няма да кажете на вестниците, нали?

— Няма нищо…

— Няма да им кажете нищо за магнетизма, нали?

— Ние няма…

— Е, няма да я запазите за себе си! Общата теория на магнетизма си е моя и вий, вий, образовани… — той потърси думата, която му трябваше, отказа се и продължи: — Във ваш’те университети няма да ми попречите…