Чтение онлайн

— Значи това е същността на въпроса? Просто някакви координати?

— Е, той наистина превърна импулсите в онзи образ — неубедително призна Гордън.

— А, онзи. На мен пък ми прилича на детска драсканица.

— Не, в него има някаква структура. Що се отнася до съдържанието, ние не…

— Мисля, че трябва да внимаваш с това, Го-дън. Разбери, харесвам някои от работите на Шрифър. Но аз, както и други членове на астрономическата общност, смятаме, че той е, хм, навярно прекалено погълнат в онова свое радиообщуване. А сега и това — да открие съобщения в експерименти с ядрен резонанс! Според мен, Шрифър наистина прехвърля границата.

Бърнард сериозно кимна и погледна надолу към краката си. Гордън се чудеше какво да каже. В астронома се долавяше тържественост, която отблъскваше пряко противоречие. Той носеше прекомерното си тегло с агресивна енергия, която сякаш предизвикваше някой да се опита да му направи нещо. Беше нисък и имаше от онзи тип бъчвоподобни гърди, които в отпуснато състояние изведнъж се оказваха просто силно прибран корем. Докато Гордън го гледаше, шкембето му увисна надолу — съсредоточил се върху греховете на Шрифър, Бърнард бе забравил за него. Бродираното му яке изпъкна, копчетата се опънаха. Физикът си представи, че чува колана на другия да проскърцва от внезапния натиск. Насилването на дрехите му беше компенсирано от несъзнателния изблик на удоволствие, променил сериозното му изражение с отпускането на корема му.

— Това лепва черно петно на цялата игра, нали знаеш — внезапно каза Бърнард и вдигна очи. — Черно петно.

— Мисля, че докато не стигнем до основното…

— Основното е, че Шрифър те е въвлякъл със себе си, Го-дън. Сигурен съм, че цялата идея е била негова. Съжалявам, че катедрата ни трябва да се замесва с неговите щуротии. Ако си благоразумен, ще се откажеш.

След този съвет Бърнард кимна и се отдалечи.

Купър вдигна поглед, когато Гордън влезе в лабораторията.

— Добр’утро, как си? — рече Гордън.

Той кисело се замисли, че хората казваха по навик „как си“, вместо формален поздрав, макар това всъщност изобщо да не ги интересуваше.

— Чувствам се като лайно върху бисквита — измърмори Гордън. Купър се намръщи озадачен. — Гледа ли новините снощи? — попита физикът.

Купър присви устни.

— Да — отвърна той, сякаш изобщо не го беше грижа.

— Нямах намерение да изпускам нещата от ръцете ни. Шрифър просто грабна топката и изчезна с нея.

— Е, може да е спечелил някоя и друга точка.

— Така ли мислиш?

— Не — призна Купър. Той се наведе и се зае да настройва осцилоскопа, след като очевидно бе казал всичко, което искаше. Гордън сви рамене, с вид на човек върху чиито плещи има голям товар.

— Някакви нови данни? — попита той, напъха юмруци в джобовете на панталоните си и започна да се разхожда напред-назад из лабораторията. Докато оглеждаше апаратурата, изпитваше искрено удоволствие от мисълта, че поне тук знаеше какво става и кое е важно.

— Записах няколко добри резонансни линии. Сега работя по измерванията, които решихме да направя.

— А, добре. — „Виждаш ли, правя само онова, което заедно решихме. Няма да успееш да ме хванеш с някакъв неочакван резултат, няма да стане.“

Гордън продължи да се разхожда още известно време и провери уредите. Азотът клокочеше под тънката си ледена обвивка, трансформаторите жужаха, помпите тежко пухтяха. Той прегледа лабораторния дневник на Купър, като търсеше евентуални източници на грешка. Припомни си простите теоретични изрази, които би трябвало да се потвърждават от данните на студента. Цифрите попадаха окуражително близо до теоретичните стойности. До ученически стегнатите редове на Купър разтегленият му почерк изглеждаше като някакво нечисто човешко натрапване сред спретнатата, безмилостна правоъгълност на карираните страници. Купър пишеше с химикалка. Гордън използваше писалка „Паркър“, дори за бързи изчисления като това. Предпочиташе елегантното й, гладко плъзгане и нотката на значителност, която нейните дебели, сини линии придаваха на листовете. Една от причините, поради които беше преминал от бели на сини ризи, бе празната надежда, че така ще е по-лесно да скрие мастилените петна по левия джоб на гърдите си.

Работата сред безгрижния хаос на продължаващия експеримент и драскането в дневника го успокоиха. За миг той отново беше в Колумбия, син на Израел, верен на Нютоновата кауза. Но след като провери и последните цифри на Купър, нямаше какво повече да прави. Мигът бе отминал. Той отново потъна в света.

— Готов ли си с обобщението, което те помолих да напишеш за кандидатския си изпит? — попита той Купър.

— А, да. Почти съм готов. Утре ще ти го дам.

— Добре. Добре. — Гордън се поколеба — още не му се тръгваше. — Я ми кажи, хм — нямаш ли нещо друго, освен обикновените резонансни криви? Никакво…

— Съобщение ли? — съвсем леко се усмихна Купър. — Не, няма съобщение.

Гордън кимна, разсеяно се огледа и излезе.

Той не се върна в кабинета си, а отиде във Физичната библиотека. Тя се намираше на партерния етаж на здание Б и във въздуха се носеше някакво усещане за разхвърляност и временност. Всичко в КУЛХ 7 бе така, в сравнение с кънтящите коридори в Колумбия, а напоследък се приказваше, че ще променят даже името на университета. Ла Хола щеше да бъде присъединена към хаоса на Сан Диего. Градският съвет говореше за икономии от противопожарната служба и полицията, но на Гордън това му се струваше още една стъпка към постоянното уеднаквяване, към лосанджелизирането на онова, което преди представляваше приятни и очарователни различия. Така че КУЛХ щеше да стане КУСД 8 и щеше да бъде загубено нещо повече от обикновеното име.

Той прекара час в преглеждане на новоизлезлите физични списания и после направи някои справки, свързани с негова незначителна идея. След известно време вече нямаше никаква работа, а до обяд оставаше още цял час. Някак си неохотно Гордън се върна в кабинета си, без да се качва до третия етаж, за да вземе сутрешната си поща, а тръгна между сградите на физическия и химическия факултети, като мина под архитектурния каприз на свързващия ги мост. Изящната форма на свързаните шестоъгълници привличаше погледа, трябваше да признае това. Обаче се чувстваше някак неспокойно да се провира през тази огромна дупка от насекомо, като че ли образец за бъдещо гнездо на оси.

Не се изненада, когато откри вратата на кабинета си отворена, защото обикновено я оставяше така. Единствената разлика между поведението на хуманитаристите и специалистите по точни науки, която беше забелязал, бе свързана с вратите: хуманитаристите ги затваряха и така обезкуражаваха случайните посетители. Гордън се зачуди дали това имаше дълбоко психологическо значение, или по-вероятно, по този начин хуманитаристите скриваха кога се намират в университета. Доколкото той можеше да каже, отговорът беше: рядко. Всички те изглежда работеха вкъщи.

Айзък Лейкин стоеше в кабинета му с гръб към вратата и гледаше към скелета за бъдещото гнездо на оси, което бе надвиснало отгоре.

— А, Гордън — измърмори той, като се обърна. — Търсех те.

— Мога да си представя защо.

Лейкин седна на ръба на бюрото на Гордън. По-младият мъж остана прав.

— Е?

— Онова нещо с Шрифър.

— Да. — Професорът вдигна поглед към флуоресцентните лампи и присви устни, като че ли внимателно подбираше правилните думи.

— Нещата излязоха от контрол — услужливо му подсказа Гордън.