Чтение онлайн

Изчака, за да се увери, че е мъртва, а не е млъкнала колкото да си поеме дъх между два писъка, отправени към Бога, после затвори очите й и сложи длани те й върху гърдите, както беше гледал да правят по филмите.

Когато майка му умираше, баща му дори не си направи труда да дойде при нея. Куори го намери по-късно същата вечер — пиян, с жената на един от работниците във фермата, който пък беше в болница, защото коса беше срязала крака му. Изнесе баща си от къщата на жената, занесе го на рамо до пикапа и го закара в „Атли“. Макар и само на четиринайсет, Куори беше почти един и осемдесет висок и силен като фермер. Умееше да шофира от тринайсетгодишен — поне по черните пътища на Алабама, каквито бяха в началото на шейсетте.

Прибра стария пикап в плевнята, изгаси мотора и грабна лопата. Изкопа гроб за баща си близо до мястото, където след години зарови пистолета. После тръгна към плевнята, а по пътя обмисляше как е най-добре да убие стареца. Имаше достъп до всички оръжия в „Атли“. Бяха много и той умееше да стреля с тях. Мислеше обаче, че с удар по главата ще стане по-тихо, отколкото с изстрел. Определено искаше да убие стария похотливец, но и беше достатъчно умен, за да не иска да плати с живота си за такава привилегия.

Извади баща си от колата и го сложи по очи на покрития със сено под на плевнята. Идеята му беше да нанесе смъртоносния удар в основата на черепа му, както хората убиват животни. Докато се готвеше да удари баща си с големия каменарски чук, старецът изведнъж се надигна.

— Какво става тук, по дяволите, младши? — изфъфли той и го изгледа през присвити пиянски очи.

— Нищо особено — отговори Куори. Куражът му помръкна. Наистина беше едър като възрастен мъж, но в действителност все още беше дете. Един-единствен поглед на баща му беше достатъчен, за да му го напомни.

— Зверски съм гладен — изръмжа старецът.

Куори захвърли приготвеното за убийството оръжие и помогна на баща си да стигне до къщата. Даде му да яде и го качи на горния етаж. Съблече го, без да пали лампата в спалнята, и го сложи да легне в леглото.

Когато се събуди на следващата сутрин до студеното, мъртво тяло на жена си, Куори чу писъците му чак в обора, където доеше кравата. Смя се, докато се разплака.

След като зарови пистолета, Куори се върна в „Атли“. Беше хубава вечер. Слънцето приключваше престоя си на небето с величествено зарево над варовиковото плато в южния край на Апалачите. Алабама, помисли си той, е най-хубавото място на света, а „Атли“ е най-хубавата част от Алабама.

Отиде в кабинета и запали камината, макар че денят беше горещ. Нощта гъмжеше от хищни комари, тръгнали на лов за кръв.

Кръв. В онези хладилни чанти имаше много кръв. Беше ги заключил в големия сейф, който прадядо му беше донесъл, за да държи в него важни документи. Беше в мазето, до стария отоплителен котел, от който рядко имаше нужда по тези места. Сейфът имаше кръгла ключалка с механичен код, който той като дете беше въртял безкрайно с надеждата да улучи верните числа и да разбере какво има вътре. Не бе успял. Комбинацията беше записана в завещанието на баща му. Вълнението обаче не беше същото.

Когато огънят се разгоря, той взе ръжена и го сложи в пламъците, за да се нажежи. После се облегна назад на стола, нави ръкава на лявата си ръка и опря нажеженото желязо до кожата. Не извика, а само прехапа долната си устна. Остави ръжена и се вгледа в пулсиращата рана. Стиснал зъби от болка, накара ума си да огледа следата, оставена от горещия метал върху кожата му. Беше направил само една линия с ръжена, надлъжно. Оставаше да направи още три.

Развинти капачката на джина и отпи направо от бутилката. Поля малко и върху раната. Мехурите по кожата като че ли се надуха още повече от алкохола. Приличаше на планинска верига, оформена преди милиони години от внезапно движение в земните недра. Джинът беше евтин — друг вече не пиеше — предимно от жито и различни боклуци, местно производство. Вече нямаше друго — само местно производство.

Не беше излъгал горкия Кърт. В семейството му наистина имаше лудост. Баща му очевидно страдаше от нея, а преди това дядо му. И двамата мъже бяха завършили живота си в щатска психиатрична болница, бърборейки неща, които никой не искаше да чуе. Когато видя баща си жив за последен път, старецът седеше гол на пода в една стая, която смърдеше по-лошо от външен клозет през август, и бърбореше нещо за предателя Линдън Джонсън и цветнокожите, макар че не използваше тази учтива дума. Тогава всъщност Куори реши, че баща му всъщност не е луд, а зъл.

Отпусна се на стола и се загледа в пламъците, които съскаха и подскачаха срещу него.

Може да съм жалък и изпаднал южняк, но ще го направя. Съжалявам, Кърт. Наистина съжалявам, синко. Мога само да ти обещая, че смъртта ти няма да е напразна. Никой от нас няма да умре напразно.

Отидоха у сестрата на Пам Дътън, където бяха закарали децата. Джон и Колийн още бяха в шок и не можеха да кажат почти нищо. Мишел седна със седемгодишната Колийн и се опита да измъкне някаква информация от момиченцето, но без особен успех. Легнала си в леглото онази нощ, вратата се отворила, някой я хванал и долепил нещо до лицето й.

— Какво? Ръка или кърпа? — попита Мишел.

— И двете — отговори Колийн. Когато го каза, очите й се напълниха със сълзи и Мишел реши да не я измъчва повече. И двете деца бяха пили успокоителни, за да преживеят по-леко стреса, но беше ясно, че все още са сковани от скръб и ужас.

Десетгодишният Джон Дътън също спял в стаята си. Събудил се, защото почувствал нещо близо до себе си, но не помнеше нищо друго.

— Миризма? Звук? — опита Шон.

Момчето поклати глава.

Никой от двамата не беше сигурен къде в къщата е била Уила. Джон смяташе, че е била с майка им долу. Сестра му смяташе, че е чула Уила да се качва към втория етаж минута преди да нападнат самата нея.

Шон им показа буквите, които бе прерисувал от ръцете на майка им, но децата не знаеха какво означават.

Обикновените въпроси за навъртащи се наоколо непознати, за странни писма и телефонни разговори също не дадоха резултат.

— Има ли някой от вас представа защо майка ви искаше да се срещне с мен? Говорила ли е с вас за това?

Децата поклатиха глави.

— Ами баща ви? Някой видя ли го онази вечер?

— Татко беше заминал — обясни Колийн.

— Но се е върнал — отбеляза Мишел.

— Не съм го видял — каза Джон.

Колийн потвърди.

Малкото момиченце отчаяно искаше да знае дали ще си върнат Уила.

— Ще направим всичко възможно — обеща Мишел. — Разбираме си от работата.

След срещата със съкрушеното семейство тя попита:

— А сега какво?

— Получих съобщение от Джейн. Тък се е съгласил да се види с нас.

— Можем да говорим с всички, но ако не получим достъп до местопрестъплението и резултатите от съдебна медицина, няма да постигнем нищо.