Чтение онлайн

— А и прекалено бързо предположи, че си имаме работа със секта. Затова не го попитах защо Пам искаше да се срещне с нас. Не е изключено да е било заради него.

— Значи го подозираш?

— Подозирам всички. По същата причина не го споменах и пред Джейн Кокс.

— Хареса ми как го накара да каже, че се е прибрал направо у дома, без да спира. Мислиш ли обаче, че може да е случайно престъпление?

— Не, не мисля.

— Тогава мислиш ли, че е свързано с първото семейство?

— Мислех, докато не чух Тък.

— Какво каза Тък?

— Че работи за правителството по проект за борба с биотероризма.

По-късно същата вечер стигнаха до дома на Дътън, но не можаха да се доберат до къщата с джипа, защото пътят беше блокиран с преносими заграждания. Навсякъде бяха паркирани полицейски коли, джипове на ФБР и микробуси на криминалисти.

Отвъд преградите се тълпяха репортери с микрофони, които подтичваха насам-натам, следвани от операторите си. По протежение на пътя бяха паркирани новинарски ванове с издигнати антени. Имаше и доста зяпачи, които се опитваха да зърнат какво става и се превръщаха в храна за журналистите, които нямаха какво толкова да правят, освен да записват глупави мнения, защото официалните власти мълчаха.

— Това е то — каза Мишел. — Толкова по въпроса за достъпа до доказателствата.

Шон не я слушаше. Гледаше листа, на който беше преписал буквите от ръцете на Пам Дътън. Опитваше се да ги групира по смислен начин.

— Чаффакан. Хатка и Таийи?

— Чафакан? Като Чака Кан? Може да са фенове на фънк певици с тарикатски имена.

— Дръж се сериозно.

— Добре, таийи звучи като японски или китайски. Или бойно изкуство, или техника за релаксация.

— А не може ли да е шифър?

— Ако е така, нямаме ключа.

Шон извади мобилния си телефон и започна да пише на клавиатурата.

— Какво правиш?

— Каквото в наши дни правят всички. Търся го в Гугъл.

Изчака резултатите от търсенето да се появят на дисплея и започна да ги преглежда. Не изглеждаше много уверен.

— Хатка е или актриса, или компания за развлекателни спектакли. А Таийи има нещо общо с арабите от шести век. Изглежда, е някаква племенна група.

— Тероризъм?

— Не мисля. Ще опитам и други комбинации.

Продължи да въвежда комбинации и да чете резултати, докато нещо не привлече вниманието му.

— Йи.

— Какво е това?

— Вместо Таийи написах само „йи“ и виж какво се получи. — Шон започна да чете от екрана. — Произходът на сричковата азбука „йи“ се губи назад във времето, но се смята, че е повлияна от китайската писменост. Всеки знак представлява отделна сричка. Използвала се е главно за религиозни текстове и тайни писания. На този език говорят милиони хора в китайските провинции Юнан и Съчуан.

— Значи за всичко е отговорно китайско тайно религиозно общество, така ли? — попита Мишел скептично. — Буквите обаче са на латиница, а не са китайски йероглифи.

— Не знам. Просто се опитвам да открия следа.

Набра телефонен номер и вдигна ръка, защото Мишел понечи да каже нещо.

— Ей, Фил… Обажда се Шон Кинг. Да, да, наистина мина много време. Знам. Ами върнах се отново във Вашингтон. Обаждам ти се с един въпрос за нещо като език. Да. Не, не се опитвам да науча чужд език, а да разбера дали нещо е на някакъв език, или не. Да, вероятно не ме разбираш добре. Виж, познаваш ли някого от вашия университет, който да има представа от език, наречен „йи“? От Китай.

Мишел забарабани с пръсти по волана, докато той говореше.

— Да, знам, че не е от големите. Можеш ли обаче да провериш дали някой от катедрата не го познава? Благодаря, задължен съм ти.

Даде номера си на Фил и прекъсна връзката.

Мишел го погледна въпросително и той обясни:

— Мой приятел от катедрата по чужди езици в Джорджтаунския университет. Ще провери и ще ми се обади.

— Еха!

Погледна я сърдито.

— Имаш ли по-добра идея?

Тя понечи да му отговори, но телефонът му иззвъня.

— Да? — Надигна се и погледна през стъклото. — Сега? Да, добре.

Прекъсна линията и изгледа Мишел озадачено.

— Кой беше?

— Специален агент Уотърс от ФБР. Имаме официална покана да участваме в разследването.

Мишел включи на скорост.

— Охо! Джейн Кокс наистина изпълни обещанието си.

Уотърс ги посрещна на входната врата. Беше повече от ясно, че агентът на ФБР е бил закачен на къс повод с нашийник и този факт не му се харесваше ни най-малко. Накара ги да обуят найлонови калцуни и ги инструктира да стъпват само там, където стъпва той. Полагаше сериозни усилия да говори учтиво, но не му се удаваше особено и резултатът беше нещо като ръмжене.

— Сигурно е хубаво да имаш приятели по високите места — подхвърли той, когато тръгнаха нагоре по стълбата към спалните, след като минаха покрай контурите на трупа на Пам Дътън.

— Можеш да опиташ, но преди това трябва да се справиш с предизвикателството изобщо да имаш приятели — озъби се Мишел. Шон я сръга с лакът в ребрата.

Спряха пред една от спалните. Уотърс отвори вратата. Шон и Мишел прекрачиха прага и огледаха вътре.

Беше стаята на Уила. Същата, която бяха заварили празна, когато оглеждаха къщата онази нощ. Беше спретната и чиста. По стените имаше рафтове с книги, а на бюрото стоеше тънък сребрист лаптоп „Мак“. На едната стена, която всъщност беше заета от огромна черна дъска, беше написано „Уилаленд“.

— Според Джон Дътън Уила е била долу с майка си, когато това е станало. Колийн обаче казва, че е чула Уила да се качва по стълбата — обясни Шон.

— Същото казаха и на нас — изръмжа Уотърс.

— Знаеш ли коя версия е вярната?

— Няма никакви следи Уила да е била нападната на стълбата. Вероятно малката е чула на стълбата самите похитители.

— Някакви следи от взлом?

— Смятаме, че са влезли през задната врата. Не е била заключена. Оттам има стълба, която води на горния етаж. Посочи вляво. — Нататък, по онзи коридор.

— Значи идеята е, че похитителите са влезли през отключената задна врата и са минали стая по стая отзад напред? — попита Мишел.

— Упоили са Колийн, после Джон, после са ударили Тък, убили са Пам и са взели Уила. Това ли е? — попита Шон.

— Това е едната хипотеза — кимна Уотърс.

— А защо не са упоили и Тък? Той ни каза, че е отворил вратата на стаята и нещо го е ударило.

— Тък е едър мъж, а не дете. Може да не са искали да рискуват. По-сигурно е било да го ударят по главата.