Чтение онлайн

— Роян, отведи Тесай в палатката си! — нареди Никълъс на спътницата си.

Роян се вмъкна в палатката и издърпа чаршафа на по-близката койка. Наметна с него раменете на Тесай и й помогна да се изправи.

— Моля те, недей да правиш това — опитваше се да я спре плачещата Тесай. — Не знаеш на какво е способен като се напие. Ще нарани някого.

Роян обаче я издърпа навън, без да обръща внимание на сълзите й. Борис вече се беше изправил. Нададе хищен рев и грабна стола, който беше съборил. С едно движение откърти единия от краката му и го размаха заканително.

— Искаш да си играем игрички ли, англичанино? Добре, да поиграем! — втурна се той към Никълъс като някой нинджа, размахал в ръка смъртоносното си оръжие. С все сила се прицели в главата му и дървото заплашително изсвистя във въздуха. Никълъс се наведе, за да избегне удара, но Борис светкавично се завъртя в обратната посока, заплашвайки да го удари в незащитените му гърди. Като нищо щеше да му строши някое ребро, ако в последния момент противникът му не бе успял да се измъкне встрани.

Двамата започнаха да се въртят предпазливо в кръг, но най-накрая Борис се хвърли в поредна атака. Ако изпитата водка не бе замъглила рефлексите му, на Никълъс му беше спукана работата. Руснакът си разбираше от работата, но забавените му движения позволиха на англичанина още веднъж да избегне дървото. Никълъс се стегна на свой ред и като вложи цялата си тежест в удара, нацели с юмрук слънчевия сплит на Борис. Руснакът изхвърли целия си въздух и се сви от болка.

Кракът на стола излетя от ръката му, а той самият се свлече на земята, където остана да се превива и да се държи за корема. В продължение на няколко минути Борис се опитваше да поеме дълбоко въздух, а Никълъс се надвеси над него и му заговори на английски:

— Подобно поведение просто не се смята за възпитано, стари приятелю. Ние не си взимаме момичета, за да им чупим главите. Да не се повтаря, ако обичаш.

След което се обърна отново към Роян:

— Заведи я в палатката си. Нека остане през нощта при теб. — И оправи косата си с ръка. — Сега, ако нямаш възражения, можем да се опитаме да поспим.

В ранните часове на деня отново заваля. Тежките капки забарабаниха по опънатия брезент на палатките, а от светкавиците всичко в тях се осветяваше, все едно бяха на открито. Когато обаче на сутринта Никълъс отиде в трапезарията за закуска, облаците се бяха разпръснали и слънцето топлеше събуждащата се земя. Свежият планински въздух лъхаше на пръст и гъби.

Борис едва не скочи да прегръща Никълъс, който вече беше станал негов любим приятел.

— Добро утро, англичанино. Снощи добре се позабавлявахме, нали? Още ми е смешно, като се сетя. Добри вицове разправяш. Някой ден пак ще обърнем бутилка водка за настроение. — След това извика към кухнята: — Хей! Госпожо Слънце, донеси нещо за ядене на новото си гадже. Който спортува през нощта, на сутринта е гладен като вълк.

Тесай беше както преди мълчалива и покорна и се занимаваше най-вече с прислужниците, които носеха закуската. Едното й око беше толкова подуто, че почти не можеше да се отваря. През цялото време не посмя нито веднъж да погледне към Никълъс.

— Ние продължаваме напред — започна да разправя с приповдигнат тон Борис, докато сърбаше горещото си кафе. — Слугите вдигат всичко тук и тръгват след нас в големия камион. Ако имаме късмет, ще успеем да се разположим на лагер на ръба на дефилето. Още утре започваме слизането.

Докато се качваха в тойотата, Тесай успя да се приближи незабележимо до Никълъс и да му прошепне, без да се страхува, че Борис ще я чуе:

— Благодаря ти, алто Никълъс, но не беше много умно от твоя страна. Не го познаваш. Сега трябва да си отваряш очите на четири. Той не е човек, който лесно забравя, още по-малко пък лесно прощава.

От селото Дебра Мариям Борис подбра отклонението, което следваше течението на Дандера и се насочи право на юг. Пътят, който бяха следвали предния ден, бе отбелязан на картата като главно шосе. И пак трудно можеше да се нарече път. Този, по който им предстоеше да вървят сега, носеше определението „второстепенен път, непроходим при определени атмосферни условия“. Това не пречеше на следите от танкове и камиони, които допреди бяха мъчили главния път, сега да се отбиват именно насам. Стигнаха мястото, където по всяка вероятност беше затънала някоя голяма машина, защото при усилията си да я извадят от калта, пътниците бяха изровили тонове кал и отрязъкът приличаше на бомбардиран с тежка артилерия. Докато гледаше дупката пред колата, Никълъс неволно се сети за снимките от фронта във Фландрия по време на Първата световна война.

На два пъти и тойотата затъна в размекнатата почва. И двата пъти трябваше да изчакат да ги настигне големият камион. Момчетата слизаха и запретваха ръкави да бутат колата от всички страни, докато я извадят на сравнително устойчива настилка. Дори Никълъс се съблече до кръста, за да помага.

— Ако бяхте послушали съвета ми — мърмореше си Борис под носа, — нямаше да сме тук сега. Там, където отиваме, никакъв дивеч няма да срещнете. Да не говорим, че и пътища няма.

В ранния следобед малкият конвой се спря на пикник край реката. Никълъс слезе до брега, за да се измие в близкия вир и да се освежи след сутрешните изпитания. Всеки път, когато пикапът затъваше, той беше най-отпред при бутането. Роян реши да му прави компания и застана на един висок камък, докато Никълъс се събличаше и плискаше раменете си с ледената планинска вода.

— Не мисля, че Борис вярва особено на историята с дик-дик — предупреди го тя. — Тесай твърди, че мъжът й е изключително любопитен какво всъщност търсим.

Личеше си, че й е интересно да гледа телосложението му. Там, където африканското слънце още не го беше огряло с лъчите си, кожата беше съвсем бяла. Затова на нея й харесваше да се любува на силно окосмените му гърди.

— Така е — съгласи се Никълъс. — Човек като него спокойно би се разтършувал из багажа ни, ако го оставим. Надявам се, не си взела със себе си нищо, което да издава истинската ни цел? Някакви бележки, тефтерчета?

— Само спътниковата снимка, а тетрадките ми са постоянно под ръка. Пък и надали би разбрал нещо от тях.

— Внимавай като разговаряш с Тесай. Можеш да се изпуснеш.

— Тя е мила женица. Не виждам какво може да крие от нас.

Роян вече започваше да се застъпва за новата си приятелка.

— Може и така да е, но да не забравяме, че е женена за този тип Борис. Ако ще трябва да избира между него и нас, изборът е ясен. Колкото и да ти е симпатична, не си отваряй много-много устата. — Никълъс се избърса с ризата си, облече я и я закопча. — Сега да вървим да хапнем нещо.

Борис се беше облегнал на колата и тъкмо вадеше тапата от бутилка южноафриканско вино. Наля отделна чаша за Никълъс. Бутилката беше предвидливо изстудена в реката, течността предизвикваше с резливия си, свеж вкус. Тесай им поднесе студено печено пиле и тънки филийки от сивкавия, неквасен хляб, наричан от местните инджера. Докато Роян и Никълъс се излежаваха мързеливо в тревата и наблюдаваха брадатия лешояд, кръжащ на фона на синьото небе, несгодите от сутринта скоро се изпариха като далечен спомен от съзнанието им. Птицата забеляза групата в ниското и закръжи над тях, извивайки глава с нескрито любопитство. Очите й се губеха в бялата перушина като в разбойническа кърпа, а клинообразните пера в опашката й се въртяха на вятъра като пръстите на пианист виртуоз, изпълняващ соло върху клавишите на инструмента си.

Когато стана време да тръгват, Никълъс кавалерски подаде ръка на спътницата си да стане. Това беше един от редките случаи, когато двамата се докосваха физически и навярно затова пръстите му задържаха секунда-две повече от необходимото дланта й.

Колкото и да се приближаваха до крайната си цел, пътят си оставаше все тъй трудно проходим. Времето минаваше в еднообразно друсане по пружините на седалките, а двете машини се влачеха като охлюви по платото. След като изкачеше поредното възвишение, пътят се спускаше в безкрайни зигзаги по нанадолнището. На един от най-острите завои — там, където пътеката трябваше да заобиколи непреодолимата преграда на някаква издатина — Борис изруга на руски и рязко спря. Насреща им се влачеше камион, който кажи-речи запречваше целия път.