Чтение онлайн

Макар вече ден и половина да се бяха влачили по следите на мистериозните машини, сега за пръв път им се случваше да се сблъскат с някоя от тях. Борис се намери в доста неприятно положение. От внезапното му спиране пътниците в колата бяха като катапултирани от седалките си, но заради калта спирачният път се оказа много по-дълъг от очакваното. Борис трябваше да смени светкавично на първа и да насочи колата към тясното пространство между камиона и склона край пътя.

Роян погледна през прозореца и очите й зашариха по платнището. Върху брезента беше изписано името на компанията собственик, както и фирмената й емблема. И едното, и другото — в червено на зелен фон.

Докато се взираше в картинката, я облада силното усещане, че някъде е виждала подобно съчетание. При това сравнително скоро, нищо че паметта й изневеряваше. Но не се сещаше нито за мястото, нито за времето. Каза си само, че е от изключителна важност да си спомни.

Двата автомобила така и не успяха да се разминат съвсем благополучно и тойотата облиза здраво страната на камиона. Щом излезе в безопасност зад него, Борис подаде глава през прозореца и заканително размаха юмрук по адрес на другия шофьор.

Онзи беше местен, навярно нает от фирмата в Адис Абеба. Негърът се усмихна широко на словоизлиянията му и на свой ред се показа от кабината, за да върне дружеския жест. За по-красноречиво го запозна и със средния си пръст.

Борис се ядоса, задето го бяха надминали в простотията, но не посмя да спре да се разправя.

— Няма смисъл да им говориш на тия. Че те какво ли разбират изобщо? Черни маймуни!

В продължение на цялото останало пътуване Роян изпадна в привидна дрямка, но всъщност трескаво прехвърляше из паметта си образи и картини. Някъде беше виждала този крилат кон, също както и надписа „Проучвания Пегас“, името на фирмата собственик.

Вече наближаваха края на предвидената отсечка, когато се сблъскаха с първата табела край пътя. Двата стълба бяха здраво зазидани в бетон, а буквите бяха толкова качествено изписани, че със сигурност излизаха изпод ръката на професионалист.

В горната част на табелата една стрелка сочеше по посока на новопрокарания път вдясно, а отдолу се поясняваше:

Насред ламарината стоеше все същият крилат кон, който аха-аха да литне към небето.

Едва сега пред очите на Роян премина със забележителна яснота споменът, който толкова време се бе опитвала да възстанови. От изненада дъхът й секна. Летящият червен кон се свързваше с определена английска рекичка, пълна със сьомга, с един преобърнал се край шосето „Ленд Роувър“ и най-вече с един ревящ „МАН“, който изчезва по моста над нея. Но не и достатъчно бързо, за да й убегне от погледа същото това конче, което я зяпаше сега от табелата.

„Абсолютно същото!“, идеше й да извика на глас, но се овладя навреме. В съзнанието й се върна целият ужас от преживяното, сърцето й искаше да изскочи от гърдите й, а дробовете й с мъка си поемаха дъх, сякаш бе тичала.

„Не може да е просто съвпадение — убеждаваше се мислено Роян. — А и със сигурност не бъркам. Става дума за същата компания.“

Така Роян почти не обърна внимание на последните няколко километра от уморителното пътуване, които ги изведоха внезапно на самия ръб на някакви скали. Отвъд започваше пропастта. Борис изкара колата в тревата край пътя и дръпна спирачката.

— Дотук с колите. Ще се разположим на лагер през нощта. Камионът трябва скоро да ни настигне. Щом дойдат, ще се погрижат за всичко. От утре започваме да слизаме към реката. Пеша.

Щом слязоха от колата, Роян дръпна Никълъс за ръката.

— Трябва да говоря с теб — прошепна тя тревожно на ухото му и го поведе надолу по брега.

Никълъс намери място за двамата да седнат и провеси крака над водата. Сякаш придошлите води на жълтата река предусещаха какво ги чака. Ледените струи се забързваха през глава напред, провираха се ловко между големите камъни и не искаха нито за миг да спрат, преди да са се втурнали в празното пространство пред себе си. Ръбът, който се виждаше малко по-надолу по течението, криеше почти отвесна скала, висока близо триста метра. Толкова беше дълбоко дефилето, че при падащия здрач дъното му отдавна бе потънало в пълен мрак. Само бялата пяна на разбиващите се от височината води се открояваше насред нищото пред погледите им. Докато Роян гледаше в краката си, все по-силно я обземаше чувството, че й се завива свят и че още малко и ще литне напред. Отдръпна се почти недоловимо назад и инстинктивно се облегна на рамото на Никълъс, където щеше да се чувства по-стабилна. Едва когато наистина го докосна, си даде сметка какво прави и веднага се върна в предишното си положение.

Калните води на Дандера отскачаха като от трамплин през ръба и се превръщаха в тънко дантелено перденце, което криеше скалите от погледа на наблюдателя. Подобно полите на танцуваща младоженка белите им дипли се размятаха ритмично насам-натам, а светлината си играеше да рисува разноцветни дъги и да окача блестящи перли по бродерията. Надолу стълбовете пяна изграждаха фантастични кули, които едва построени се срутваха с грохот в дълбините на пропастта. При съприкосновение с черните скали на дъното водите отново се изхвърляха в пространството и като призрачен воал обграждаха всичко наоколо в сребристо сияние.

На Роян й трябваха доста усилия, за да откъсне въображението си от природните красоти в краката й и да заговори по въпроса, който я тревожеше.

— Ники, спомняш ли си какво ти разказах за камиона, който изблъска ленд роувъра на майка ми от шосето?

— Разбира се — изгледа я той с учудване и очакване. — Нещо те тревожи, Роян. Какво е то?

— Върху платнището на ремаркетата, които камионът влачеше, беше изписано името на компанията собственик.

— Да, това ми го каза. Било червен надпис върху зелен фон. Но също така ми каза, че не си имала време да прочетеш надписа.

— Надписът беше същият като този на цистерната, с която се разминахме по пътя. Трябваше да видя емблемата под подобен ъгъл, за да се сетя. Беше същият червен Пегас, който видяхме и на табелата край пътя.

Той се взря в лицето й, невярващ.

— Толкова ли си сигурна?

— Абсолютно съм сигурна! — кимна тя с глава.

Никълъс извъртя глава на другата страна и погледът му се зарея из фееричните картини пред тях. От тяхното място до противоположната страна на каньона имаше почти седемдесет километра, но въздухът беше толкова чист и искрящ, че му се струваше как, ако се пресегне, ще докосне скалите насреща.

— Дали не е съвпадение? — зачуди се той на глас.

— Мислиш ли? Доста странно и необяснимо съвпадение. Един и същ Пегас току-тъй да се разхожда хем в Йорк, хем в Гоям? На мен не ми се струва особено приемливо.

— Но иначе е още по-налудничаво. Камионът, който ви блъсна, е бил откраднат…

— Дали обаче е бил откраднат наистина? — постави тя въпроса от различна гледна точка. — Откъде можем да сме сигурни?

— Добре, да приемем, че не е бил. Какви са тогава предположенията ти?