Чтение онлайн

Преди отново да покрият обелиска с дамаската, Роян прокара ръка по каменните надписи, сякаш си взимаше сбогом. Сетне даде знак на Никълъс, който метна платнището на мястото му. Със съвместни усилия двамата нагласиха всичко така, както го бяха намерили; особено се постараха всяка гънка да заеме предишното си положение.

Застанаха на прага на обкованата с бронз врата и хвърлиха последен поглед на помещението. Най-накрая Никълъс дръпна тежкото крило и огласи църквата с пронизителното скърцане на пантите.

— Да вървим!

Роян се измъкна първа през тесния отвор и се озова в кидиста. На Никълъс му трябваха няколко минути да върне обратно езичето на ключалката в отвора в стената.

— Как ще излезем, като са залостили входа? — тревожно попита Роян.

— Не мисля, че е нужно да минаваме точно оттам. По всичко личи, че свещениците използват и друг вход за забранените помещения. Иначе на главния вход щеше да стане тълпа от хора в раса. — Той застана в средата на помещението и внимателно се огледа. — Изходът би трябвало да е от страната на спалните помещения… — започна да разсъждава Никълъс на глас и веднага след това доволно изръмжа. — Аха! Виждаш ли как ей там краката са търкали все на едно място плочките. — Пръстът му сочеше излъсканото пространство при страничната стена. — Погледни и следите от мазни пръсти по плата. — И с няколко крачки застана пред висящия гоблен. Дръпна го за края и разкри тясната вратичка в стената. — След мен.

Озоваха се в тъмен коридор, който водеше незнайно къде из недрата на скалите. Никълъс включи фенера си, но бързо прислони светлоотразителя под дланта си, за да не се вижда отдалеч и да осветява само в краката им.

— Оттук.

Скоро проходът свиваше под прав ъгъл и двамата забелязаха слабо сияние в дъното. Никълъс изгаси светлината и тръгна напред.

Минаха покрай една от монашеските килии в манастира и в носа ги блъсна тежката миризма на човешка пот и развалена храна. Никълъс освети помещението с фенера си. Беше празно. На стената висеше дървен кръст, под него стоеше нисък креват. Друга мебел в килията нямаше. По-нататък Никълъс и Роян минаха покрай цяла дузина подобни жилища.

На следващия завой Никълъс спря. По лицето си усети полъх, носът му вдиша глътка чист въздух.

— Оттук — отново прошепна той и поведе Роян към изхода.

Двамата забързаха, но изведнъж тя го хвана за рамото и рязко го дръпна.

— Какво… — изгледа я Никълъс, но тя го стисна повторно да мълчи. Едва тогава и той чу мъжкия глас, който кънтеше сред лабиринта от мрачни коридори.

Скоро към него се присъедини призрачно пъшкане, сякаш нечия болна душа умираше в мъчителна агония. Неканените гости на манастира заситниха с бързи крачки към изхода, но за тяхно нещастие тайнствените звуци започнаха да се приближават.

— Право пред нас са — предупреди Никълъс спътницата си. — Ще трябва да се промъкнем покрай тях.

От входа на една от килиите пред тях се подаваше жълтеникав кръг светлина. Щом го забелязаха, нов разтърсващ стон огласи тесния проход и накара сърцата им да замръзнат в страх.

— Това е женски глас. Какво ли става? — запита тревожно Роян, но Никълъс й даде знак да продължават.

Трябваше да минат пред самата килия, откъдето идваше светлината. Никълъс се прилепи плътно до отсрещната стена и започна да пълзи като паяк. Роян последва примера му, като от уплаха инстинктивно се беше хванала за ръката му.

Погледнаха в осветената килия и жената ги посрещна с нов сърцераздирателен вик. Този път гласът й се смеси с този на мъжа отпреди малко. Вътре се разиграваше дует без думи, страстна сцена, чието адско напрежение мълчанието трудно би понесло.

На кревата в килията бяха легнали голи мъж и жена. Жената се беше проснала по гръб и стискаше бедрата на мъжа между разтворените си колене. Ръцете й се бяха обвили в прегръдка около гърба му, който изпъкваше с всеки свой мускул и лъщеше от пот на светлината на лампата. Мъжът жадно я проникваше, стегнатият му задник напомняше за тежък, мерен чук, който равномерно мачка подложения му предмет.

Жената въртеше главата си на всички страни, в следващата секунда от прегракналото й гърло излезе поредният сподавен стон. Изглежда, на мъжа му идваше много, той надигна тялото си като кобра, канеща се да нападне, но слабините му нито за миг не се откъснаха от нейните. От физическото усилие гърбът му се бе изпънал като боен лък, готов да изстреля стрелата си далеч. Спазъм след спазъм го обладаха от врата чак до краката. Прасците му бяха до такава степен напрегнати, че още малко и щяха да експлодират под тежестта му, мускулите по гърба подскачаха и се гърчеха като животинки, попълзели по гръбнака му.

Жената отвори очи и погледна право към смълчаните наблюдатели. Страстта й обаче я бе заслепила дотам, че погледът й дори не можеше да пробие делящото ги пространство. Без да забележи нищо около себе си, тя още веднъж извика на мъжа върху себе си.

Никълъс издърпа Роян далеч от светлината и двамата бегълци се завтекоха към близката тераса. Едва когато излязоха в началото на стълбата, се спряха и облекчено отдъхнаха. Идеше им да се опият от сладкия въздух на прохладната нощ, да се оставят на дъха на реката да ги понесе към царството на спокойствието.

— Тесай вече е избрала при кого да отиде — прошепна Роян.

— Или поне за тази нощ — съгласи се Никълъс.

— Не! Видя какво бе изписано по лицето й, Ники. Тя принадлежи единствено на Мек Нимур.

Зората вече пропукваше и назъбените била, ограждащи дефилето, се оцветяваха лека-полека във виненочервено, а след това — в розово-оранжево. Почти беше съмнало, когато двамата най-сетне се добраха до лагера и се разделиха пред колибата на Роян.

— Пребита съм от умора — обяви тя. — Толкова вълнение ми дойде множко. Едва ли ще се видим преди обяд.

— Много добре! Пожелавам ти здрав и приятен сън. Искам те добре отпочинала и пълна с идеи, когато се заловим с насъбрания материал.

Уви, доста преди обяд, самият Никълъс беше разбуден от гневното ръмжене на Борис, който нахълта в покоите му, без да почука.

— Англичанино, събуди се! Трябва да говоря с теб. Събуди се, човече, събуди се!

Никълъс се извъртя под чаршафите и подаде ръка иззад мрежата против комари, за да вземе ръчния часовник от стола.

— Да те вземат дяволите, Брусилов, какво те е прихванало?

— Жена ми! Виждал ли си жена ми?

— Какво общо имам с жена ти, че мен питаш?

— Заминала си е! От миналата нощ не се е вясвала.

— Както се отнасяш с нея, хич не ме учудва. Сега си върви и ме остави да спя.

— Курвата се е увесила на врата на онова черно копеле Мек Нимур. Всичко знам за тях. Не се и опитвай да я защищаваш, англичанино! Всички сте ми ясни като на картинка. Признай си, че се опитваш да ги прикриваш!

— Разкарай се, Борисе. Не ме забърквай в мръсния си личен живот.