Чтение онлайн

Стоеше прикован и безпомощно се оглеждаше. Ужасът го бе обхванал изцяло — до такава степен, че призрачните халюцинации, които бяха обзели съзнанието му допреди малко, се стопиха и изчезнаха за стотни от секундата. В навярно последните мигове от живота си Никълъс започна да проумява какво му се е случило.

„Не е октопод. От водното налягане е.“

Вече се беше сблъсквал с подобен феномен. При едно военно учение в Лох Аран, когато плуваха близо до турбините на електроцентралата, плувецът до него, както се държеше за въжето, изведнъж бе попаднал във вихъра на засмукваната вода. За частици от секундата нещастникът се бе озовал залепен за решетките на турбините, от мощното налягане тялото му се бе смачкало като консерва и дори ребрата му бяха пробили водолазния костюм като окървавени ножове.

Тогава Никълъс едва се беше спасил от подобен край. Това, че се намираше на няколко стъпки встрани от другаря си, го поставяше леко встрани и от центрофугата — колкото да не го привлече съвсем към себе си. Но и той не остана невредим — единият му крак се строши, а двама души трябваше да го хванат под мишниците, за да го издърпат на безопасно разстояние от турбината.

Сега обаче Никълъс бе останал практически без въздух, а и нямаше кой да му помогне. Беше се всмукал в някакъв тесен процеп в скалата, навярно края на подводен тунел, на шахта, издълбана навътре в скалата.

Тялото му от кръста нагоре стоеше напълно свободно, но краката му бяха погълнати от течението и никак не можеха да се отлепят от вакуума, който ги привличаше. Никълъс си даде сметка, че стените на отвора са ясно очертани, че шахтата е напълно квадратна, сякаш някой подводен зидар я е градил с помощта на отвес. Колкото и да се съпротивляваше, съдено му беше да се озове под хоризонталния трегер. С последни усилия Никълъс впи нокти в скалата, но пръстите му неудържимо се плъзгаха по хлъзгавата й, лигава повърхност.

„Намери си майстора, няма що — сбогуваше се сам със себе си Никълъс. — Рундът отива към фатален край.“

Ноктите му вече се огъваха и чупеха под тежестта му, когато ненадейно едната му ръка хлътна в последната ниша, издълбана малко над смъртоносния канал.

Сега поне имаше за какво да се задържи. Хвана се с две ръце за ръба и започна да се бори с центрофугата. Бореше се с цялото си сърце и с колкото силици му бяха останали след дългия престой под водата. От напрежението мускулите му се издуха като топки, а жилите по врата му се превърнаха в стоманени жички; от болка главата му щеше да се пръсне. Но ако не друго, то поне бе попречил на коварната шахта да го засмуче.

„Още малко — повтаряше си Никълъс на границата на безсъзнанието. — Още един опит, повече не мога.“

Нямаше повече сила. Въздухът му отдавна беше свършил, цялата му смелост и решителност се бяха изчерпали. Мисълта му ставаше все по-мъглява, пред очите му се въртяха черни петна.

Отнякъде дълбоко удавникът извлече последните си запаси от воля и енергия и започна да натиска върху ръба на дупката, докато черните кръгове пред погледа му не пламнаха в искрящи цветове, а в изтощеното му съзнание не се завъртя вихър от блестящи звезди. Но продължи да напъва. Усети как краката му се измъкват от невидимата хватка, как водното течение леко го отпуска и окуражен даде последен напън. Вече сам не знаеше откъде черпи подобна сила.

Но изведнъж се оказа свободен и със скоростта на изстреляна тапа се насочи право към повърхността. Уви, беше твърде късно. Разсъдъкът му потъваше във все по-непрогледен мрак, в ушите му отекваше болезнен тътен, сякаш се намираше в недрата на гигантски водопад. Никълъс се давеше. Силите го бяха напуснали.

Нямаше представа къде се намира, колко му остава до спасителната повърхност; единственото, което знаеше, бе, че няма да стигне навреме. Беше свършено с него.

Когато най-после се показа над водата, той дори не го разбра. Не му бяха останали сили дори да надигне глава над вълните и да поеме въздух. Въртеше се като безжизнен труп по течението и на самия праг на спасението продължаваше да се дави. Може би в последния момент пръстите на Роян го сграбчиха за косата и издърпаха лицето му над повърхността. Хладен въздух повея пред носа и устата му, а тя панически закрещя:

— Ники! Дишай, Ники, дишай!

Никълъс отвори уста и изхвърли цял фонтан вода, слюнка и остатъци от въздух. Задави се и за пръв път от минути вдиша.

— Да благодарим на Бога, още си жив! Толкова дълго се задържа там долу. Мислех, че си се удавил.

Закашля се болезнено и започна отчаяно да се бори за въздух. Това го върна донякъде в съзнание, колкото да си даде сметка, че Роян е напуснала въжената седалка, за да му се притече на помощ.

— Толкова дълго те нямаше, че не мога да повярвам, че си жив — повтаряше тя и продължаваше да държи главата му. С другата си ръка се бе увесила на нишата в скалата. — Ще се оправиш. Няма да те изпусна, не се бой. Опитай се да си починеш. Всичко ще се оправи.

Беше направо учудващо как, слушайки гласеца й, получаваше нов прилив на сили. Въздухът му се струваше по-свеж и приятен, отколкото където и да било другаде по света. Животът се връщаше в жилите му.

— Ще трябва да те издърпаме на брега — нареждаше Роян. — Ще изчакаме няколко минути да се свестиш и ще ти помогна да яхнеш седлото.

Двамата доплуваха до чакащото въже и Роян даде знак на помощниците отгоре да спуснат люлката до водата. След това разтвори двете дупки в плата колкото Никълъс да промуши краката си през тях.

— Добре ли си, Ники? — продължаваше да се тревожи тя. — Дръж здраво въжетата, да не си ги пуснал, преди да са те качили горе — и сама ги пъхна между отпуснатите му пръсти. — Дръж се здраво!

— Не мога да те оставя тук сама! — смотолеви неразбираемо Никълъс.

— Нищо няма да ми стане — увери го Роян. — Али ще ми прати отново въжето и всичко ще е наред.

Беше на средата на разстоянието, когато се сети да погледне в краката си. Отдолу го гледаше Роян, потопила се до врата в тъмните води на реката. Стори му се малка и самотна, с пребледняло и тревожно лице.

— Смелчага! — опита се да й извика Никълъс, но гласът му беше толкова слаб и пресипнал, че сам не можа да го познае. — Ти си истински смелчага.

Но вече беше твърде далеч, за да може тя да чуе думите му.

Щом изтеглиха и Роян благополучно на сушата, Никълъс нареди на Али да разглоби дървената конструкция и да скрие частите й в храстите. Ако оставеха крана на ръба на скалата, щяха отдалеч да го забележат от въздуха. По-добре би било да не разбуждат любопитството на Джейк Хелм.

Самият Никълъс се чувстваше до такава степен сломен от умората, че и да искаше, не би могъл да помогне на хората си. Вместо това се излегна на сянка, а Роян приседна до него да му вдъхва кураж. Сам се изненадваше колко много го е изтощил престоят под водата. От недостига на кислород главата го цепеше, та дълго време не можеше да подреди мислите си; гърдите го боляха не по-малко и при всяко вдишване сякаш ножове се забиваха в дробовете му. Навярно при борбата си с водното течение беше спукал някой кръвоносен съд.