Чтение онлайн

Но въпреки собствените си мъки, той се сещаше и за Роян и се възхищаваше на търпението й. Нито веднъж тя не посмя да го попита какво е открил на дъното на реката, интересуваше се единствено от здравето му и дали ще се оправи, а общото им начинание оставаше на заден план.

Най-сетне Никълъс се изправи и с помощта на приятелката си се запъти обратно към лагера. Имаше чувството, че е остарял с години. Краката му едва го държаха, движенията му бяха сковани, походката — прегърбена. Нямаше мускул по тялото, който да не го боли. Знаеше, че млечната киселина и азотът, натрупали се в тъканите, щяха да отнемат време, преди да се абсорбират от организма и изчезнат постепенно.

Щом стигнаха лагера, Роян го отведе направо в колибата му, където след известна суматоха го настани на сигурно под мрежата за комари. Никълъс бе започнал да се чувства по-добре, но не бързаше да се издаде. Беше му приятно отново жена да се грижи за него. Роян излезе за малко и скоро се върна с две таблетки аспирин и чаша горещ чай. Беше сипвала захар, докато не спре да потъва. Никълъс лакомо изгълта живителната течност и веднага си поръча втора чаша.

Роян се настани на ръба на леглото и не откъсваше поглед от него.

— По-добре ли си така? — попита тя, щом и втората чаша беше опразнена.

— Вероятността да оцелея е две към едно — пошегува се Никълъс и тя за пръв път се усмихна.

— Значи си по-добре. Щом си възвръщаш чувството за хумор. Страшно ме изплаши, да знаеш.

— Готов съм на всичко, само и само да привлека височайшето ти внимание.

— Сега, след като изчисли, че вероятно ще оживееш, кажи ми какво се случи. Какво толкова стана във водата, че толкова време не можа да излезеш?

— Няма ли да е по-добре направо да ме попиташ какво видях?

— Е, ако искаш, и това можеш да ми кажеш… — отстъпи Роян.

И Никълъс започна да й разправя с подробности за откритията си и как в последния момент бил хванат в капана на подводната дупка. Тя го слушаше, без да го прекъсва и дори след като той привърши разказа си, се умълча известно време, за да осмисли чутото.

Най-накрая го погледна в очите.

— Искаш да кажеш, че Таита е успял да изкопае каменните ниши чак до дъното на реката, петнадесет метра под повърхността? — попита за всеки случай Роян. Никълъс й кимна утвърдително и тя отново замлъкна. Най-накрая рече на глас: — Как ли е могъл да го стори? Ти как мислиш?

— Може би преди четири хиляди години нивото на реката е било по-ниско или дори е имало сушава година, когато тя е пресъхнала напълно. Звучи ли ти правдоподобно?

— Не е невъзможно — съгласи се Роян, — но тогава защо изобщо ще строи скеле? Ако реката е била пресъхнала, спокойно са могли да използват коритото й. Пък и да не забравяме, че Таита е бил привлечен именно от реката; ако по негово време тя е била пресъхнала, той е щял да се спре вероятно на друго място. Не, мисля, че това, което го е отвело точно на онова място, е практическата му недостъпност.

— Имам известни подозрения, че си права — призна се за победен.

— Следователно приемаме, че реката е текла и преди четири хиляди години. Може нивото й да е било по-ниско от сега, но пак поне няколко реда от нишите са били издълбани под повърхността. Как е успял? И какъв е бил смисълът от това скеле?

— Нямам ни най-малка представа.

— Добре, да оставим въпроса настрана. Вместо това ти ще ми опишеш дупката, която замалко е щяла да те погълне. Можа ли да установиш горе-долу колко е широка?

Но Никълъс поклати глава.

— Беше почти пълен мрак. Можех да виждам само на половин-един метър пред себе си.

— Отворът й къде се намираше? Точно между двете вертикални линии?

— Не, не съвсем — замисли се той. — Леко на едната страна. Бях опрял крака на дъното и тъкмо се оттласквах от него, когато течението ме грабна.

— Значи се е намирал на самото дъно на реката, леко надолу по течението. Казваш, че отворът бил с квадратна форма?

— Не мога да съм абсолютно сигурен. Както ти казах, беше страшна тъма. Но останах с впечатлението, че е квадратен.

— Значи може да става отново дума за творение на човешка ръка. Най-вероятно за странична шахта, издълбана в брега на реката?

— Може би — съгласи се с нежелание Никълъс. — Но от друга страна би могло да се окаже някоя естествена цепнатина в скалата, която да всмуква от водите на реката.

Роян се надигна от мястото си и той бързо попита:

— Къде отиваш?

— Няма да се бавя. Ще донеса бележките си и снимките с надписа. Връщам се веднага.

Когато се появи отново, вместо да седне на леглото, Роян се настани на пода пред него и сви колене под тялото си в типичната за жените поза. Тя разхвърли снимките и тетрадката с бележките си по земята, а Никълъс се надигна от възглавницата и подозрително започна да следи движенията й.

— Вчера, докато ти сглобяваше дървения кран, аз се заех с разчитането на останалата част от „пролетния“ надпис. — Роян обърна така тетрадката, че и Никълъс да може да чете написаното в нея. — Това са само предварителни бележки. Както виждаш, някъде съм оставила само въпросителни. Означават или че не съм сигурна в правилния превод, или че съм попаднала на нов, непознат символ, навярно изобретение на Таита. На тях ще обърнем повече внимание, когато ни остане време.

— Слушам те — рече Никълъс и тя продължи нататък:

— Откъсите, които съм подчертала със зелено, са цитати от „Книга на мъртвите“. Например този тук:

— Да, звучи ми познато — съгласи се Никълъс.

— Откъсите, които съм подчертала с жълто, са оригинално творчество на Таита, освен ако не става дума за други откъси от „Книга на мъртвите“, за които не знам. Има един специален абзац, който държа да ти прочета.

Роян посочи с пръст въпросните редове и зачете на глас: