Чтение онлайн

— Колко ми е приятно да чуя това от красива дама като теб.

Роян му се усмихна ласкателно.

— Радвай се, докато можеш, на такива мигове. Току-виж никога не се повторили — но бързо върна сериозното си изражение отпреди малко. — За какви идеи по-точно говориш?

— Щом нещо влиза някъде, то трябва и да излезе оттам — започна да разсъждава Никълъс на глас. — За да се получи подобно налягане, водата от реката трябва да бъде изсмуквана в определена посока. Или се озовава в някаква система от подземни канали, които я отвеждат към Нил, или някъде другаде се показва отново на повърхността.

— Продължавай, звучи ми интересно — подкани го Роян.

— Едно е сигурно: където и да води шахтата в скалата, никой не би я използвал за вход или изход: водното налягане е убийствено. Но ако случайно открием другия й край, може би ще ни е по-лесно да влезем оттам.

— Звучи едновременно правдоподобно и интригуващо — отсъди Роян и погледна сателитната снимка.

Никълъс бе успял да идентифицира манастира и го бе отбелязал с кръгче. Бе проследил с линия и вероятното течение на Дандера: проломът сред скалите се стесняваше толкова, че от птичи поглед гъстата гора практически го закриваше. Дори и свръхмощните лещи на космическата камера не можеха да пробият през зеленината.

— Ето къде реката навлиза в пролома — посочи Роян на Никълъс. — А това встрани е долът, откъдето ни преведе първия път Тамре. Права ли съм?

— Точно така — кимна той. — Накъде биеш?

— Спомняш си как предположих още докато идвахме насам, преди да стигнем манастира, че същият този дол е служил за корито на Дандера — преди да се вреже в базалта и да образува сегашния пролом.

— Така е — съгласи се Никълъс. — По-нататък?

— Точно в тази точка склонът е доста стръмен, нали? Е, спомняш ли си, че прекосявайки дола на идване, трябваше да пресечем един поток — не особено голям, но все пак достоен за отбелязване? Та същият този поток, ако не ме лъже паметта, извираше някъде от източния край на дола.

— Аха, започвам да разбирам. Искаш да кажеш, че потокът не е никакъв поток, а служи за оттичане на водите от шахтата. Хитруша, сам нямаше да се сетя.

— Просто се възползвам от твоя гений, за да добавя нещичко и от себе си — сведе скромно поглед Роян и го стрелна изпод вежди. Макар и само да си играеше, гъстите й, дълги и леко извити по краищата мигли имаха с какво да объркат мъж като Никълъс. Още повече, че отдолу се показваха две медени очи, по които проблясваха златисти като миниатюрни звездички точици.

За да не се отклонява от темата, Никълъс стана и загледа в друга посока.

— Тогава какво ни пречи да отидем да проверим?

Върна се в колибата си, за да вземе чантата с различните принадлежности, запаси с храна за през деня и излезе да изчака Роян. Но тя не се появи сама.

— Виждам, че трудно ще се разделиш с любимеца си — вдигна той рамене в знак на примирение.

— Освен ако ти не се покажеш достатъчно нелюбезен да го изпъдиш — усмихна се окуражително Роян на Тамре, който грееше от щастие, че отново е в присъствието на идола си.

— Много добре — предаде се Никълъс. — Този път не виждам в каква беля може да ни вкара.

Поеха по пътеката и скоро Тамре отново заигра ролята си на водач. Крачеше гордо с дългите си нозе, грубата дреха се вееше на вятъра, а устата му не преставаше да пее монотонните амхарски псалми. През няколко минути момъкът се обръщаше назад, за да се увери, че Роян го следва. Да се катерят нагоре по дола, не беше лесна работа особено по време на обедната жега. За Тамре горещината като че ли не беше от значение, но двамата му белокожи спътници здраво се потяха и в горния край на потока огромни тъмни петна покриваха ризите им. Щом извървяха докрай първия етап от прехода си, тримата блажено се отпуснаха на земята в сянката на няколко акации, а Никълъс извади бинокъла си от калъфа и започна да оглежда терена наоколо.

— Как виждаш през него след банята от онзи ден? — попита Роян.

— Нищо му няма — измърмори той. — Водонепропускаем е, хер Цайс си знае работата.

— Какво виждаш?

— Нищо особено. Храсти, храсти и пак храсти. Хващаме потока и го следваме до края, друго решение няма.

Напуснаха благотворната сянка и тръгнаха из оголения на слънцето край на долчинката. Потокът слизаше като по стълба от малки каскадки, които завършваха с плитки вирчета. Бреговете бяха практически непристъпни заради гъстите шубраци. Някои от храстите бяха изсъхнали от горещината, други, чиито корени стигаха по-надълбоко или черпеха вода направо от ручея, се бяха облекли с пищни зелени мантии. Над вировете кръжаха облаци от черно-жълти пеперуди, а по покритите с мъх скали наоколо стояха на пост стърчиопашки, кипрещи се в черно-бялото си оперение. Опашките им висяха далеч надолу и се поклащаха ритмично като метрономи.

Насред склона тримата си харесаха един от вировете и седнаха отново да починат. В паузата Никълъс използва шапката си като палка за мухи и мощно цапардоса един безгрижен скакалец в краката си. Кафеникаво-жълтеникавата гадинка се опита да се свести след получения нокаут, но той я грабна с пръсти и я хвърли във водата. Насекомото загърчи крака в опит да се измъкне от капана, но почти веднага из дълбините се надигна тъмна сянка, по повърхността се образуваха кръгове и най-накрая нечий люспест гръб лъсна за миг на слънчевите лъчи, преди да изчезне надолу заедно със скакалеца.

— Пет килограма — жална се Никълъс. — Ах, защо не си взех въдицата?

Тамре се беше разположил близо до него и реши да му покаже един от номерата си. Протегна ръка високо над главата си и почти веднага една от многото пеперуди, които хвъркаха наоколо, кацна на пръста му. Роян и Никълъс зяпнаха в безмълвно възхищение чернокожия младеж, който сякаш разговаряше с кротката животинка, увесила крилца над дланта му. Все едно й беше наредил да дойде при него. Тамре победоносно се засмя и подаде жълто-черната пеперуда на любимата си Роян. Тя отвори шепа и той леко изсипа красивата твар в дланта й.

— Благодаря ти, Тамре. Това е чудесен подарък. Но сега и аз ще й направя подарък, като я пусна отново на свобода — рече тя, издаде устни напред и лекичко духна в крилете на пеперудата.

Насекомото литна отново във въздуха и тримата я проследиха с поглед, преди да се върне при останалите си посестрими над вира и да се изгуби сред тях. Тамре плесна с ръце от радост и щастливо се разсмя.

— Странно — изкоментира тихо Никълъс. — Изглежда, момчето има дарбата да общува с всички животни в гората. Сигурно игуменът Яли Хора нарочно не се опитва да го държи при себе си в манастира, ами го пуска да върви, където му скимне. Навярно това е единственото лечение за болната му душа. Остави го да играе на воля и мъките ще го напуснат. С известна неохота трябва да призная, че започвам да се привързвам към младежа.

Трябваше да направят още само петдесет крачки, за да се озоват пред самия извор. Точно насреща им се изпъчи ниска скала от червен пясъчник, в подножието на която се отваряше дупка и бликаше вода. Отворът се криеше зад гъста завеса от папрати. Никълъс трябваше да клекне във водата и да ги разбута с ръце, за да погледне зад тях.

— Какво виждаш? — попита нетърпеливо Роян.

— Почти нищо. В дупката е пълен мрак, сигурно началото й е дълбоко навътре.

— Ти си много едър, няма как да се провреш. Дай на мен!