Чтение онлайн

Някъде из долината се стреляше с автоматично оръжие. Не бяха дълги откоси, само по три изстрела един след друг, което издаваше, че стрелецът е професионалист, отдавна опознал триковете на оръжието си.

Никълъс извъртя китката си, така че бледата светлина на звездите да попадне върху циферблата на часовника му. Беше три и нещо сутринта. Остана да се ослушва още няколко минути, но шумът не се повтори. Най-накрая се върна на мястото си и легна до Роян. Сънят му бе лек и насечен, през цялата нощ се стряскаше и надаваше ухо няма ли да чуе отново стрелба.

Още щом от изток се показаха първите жълто-оранжеви сияния на зората, Роян се събуди и двамата веднага се заеха с доизяждането на кондензираната храна вместо закуска. Докато дъвчеха, Никълъс й каза за звуците, които го бяха събудили през нощта.

— Мислиш ли, че е бил Борис? — попита тя. — Може да е настигнал Мек и Тесай.

— Съмнявам се, че е бил той. Борис тръгна преди няколко дни. Вече трябва да е достатъчно далеч, за да не чуваме стрелбата на оръжието му, още повече, че той стреля с карабина, не с калашник.

— Тогава кой ще е бил според теб?

— Нямам представа. Но никак не ми се нрави. Ще огледаме още веднъж кариерата и — право в лагера. Повече няма какво да търсим из областта. Всичко, което можехме да сторим на този етап, го сторихме. Не ни остава друго, освен да си вървим вкъщи.

Щом стана достатъчно светло, Никълъс изщрака цял филм из кариерата, за да си я има за спомен. За мащаб Роян застана на няколко пъти пред скалата с недовършените блокове. Хареса й да позира и започна да върши маймунджилъци. Яхна най-големия блок и се захвана уж да го налага с чук с ръка, вдигната високо над главата, в стил Мерилин Монро.

Най-сетне благоволиха да напуснат скривалището и да потеглят надолу към пътеката. Бяха като опиянени от успеха на начинанието си. Двамата оживено обсъждаха откритията си, подхвърляха най-различни хипотези и строяха въздушни кули за бъдещето. Докато стигнат розовите скали в долния край на пролома, беше станало късна сутрин. Там се сблъскаха с неколцина монаси от манастира, които вървяха насреща им.

Дори отдалеч се разбираше, че нещо ужасно се е случило в отсъствието им: от траурните напеви на монасите на Роян й настръхнаха косите. В цяла Африка хората посрещаха по един и същи начин смъртта — с тягостни песни, които да възвестят нейното идване по всички посоки на света. Щом се приближиха повече, забелязаха как монасите грабят с шепи от пръстта под краката си и я изсипват върху главите си, без да спират с жалванията и плача си.

— Какво има, Тамре? — попита Роян момчето. — Иди и разбери!

Тамре изтича напред да посрещне събратята си. Те се спряха насред пътеката и жестикулирайки, надвиквайки се един друг, нависоко започнаха да му обясняват причината за скръбта си. Най-накрая се върна.

— В лагера… Нещо ужасно се е случило. Лоши хора са идвали през нощта. Много от помощниците са мъртви — закрещя той.

— Хайде, да видим какво се е случило! — Никълъс грабна Роян за ръката и я поведе към лагера.

Претичаха разстоянието до лагера на един дъх и завариха пред походната кухня цяла тълпа от монаси. Никълъс ги разбута настрани с лакти и успя да се добере до колибата. Щом се показа най-отпред, мигом се закова на място, стомахът му се преобърна, а лицето му застина в изражение на неподправен ужас. Под син облак от жужащи мухи лежаха опръсканите с кръв тела на готвача и на още трима от прислужниците в групата. И четиримата бяха със завързани зад гърба ръце, явно ги бяха накарали да седнат на колене, преди да ги застрелят хладнокръвно в тила.

— Обърни се! — предупреди Никълъс Роян, която идваше веднага след него. — Гледката не е никак красива.

Но тя не обърна внимание на думите му и застана до рамото му.

— О, небеса! Избили са ги като говеда в кланица — изрече Роян едва-едва.

— Ето откъде е идвала стрелбата, която ме събуди нощес — отвърна й мрачно Никълъс. Направи крачка напред, за да види кои точно са убитите. — Али и Киф ги няма. Къде са? — повиши той глас и се обърна на арабски към насъбралите се хора. — Али, къде си?

Ловецът на свой ред си проправи път сред монасите и излезе напред.

— Тук съм, ефенди.

Гласът му трепереше, а погледът му блуждаеше безцелно на всички страни. По ризата му имаше петна от кръв.

— Какво се случи? — сграбчи го Никълъс за ръката, все едно се страхуваше да не се свлече пред очите му.

— През нощта дойдоха въоръжени мъже. Шуфти. Започнаха да стрелят по колибите, докато спяхме. Дори не ни предупредиха. Просто започнаха да стрелят.

— Колко бяха? Видя ли лицата им?

— Нямам представа колко бяха. Беше тъмно, а аз бях сънен. Щом започна стрелбата, веднага си плюх на петите и се скрих в гората. Бяха шуфти, разбойници. Не хора, а хиени и чакали. Стрелят и убиват ей тъй, без причина… Това са мои приятели, мои братя — посочи той към застреляните и по лицето му потекоха сълзи.

Роян се обърна на другата страна. Повдигаше й се от ужас. Отиде да се скрие в колибата си, но застана като втрещена на входа й. Всичко бе обърнато с главата надолу. Някой дори бе издърпал дюшека й от походното легло и го бе захвърлил на пода. Като сомнамбул тя прекоси тясното помещение и взе брезентовата торба, където държеше книжата си. Обърна я с отвора надолу, но нищо не се изсипа. Бяха я оставили празна. Спътниковите снимки, картите, моменталните снимки, които Никълъс бе направил в гробницата, отпечатъците с молив, които бяха снели от стелата — всичко беше задигнато.

Роян се наведе, вдигна обърнатия дюшек и го върна на мястото му. После седна отгоре му и се опита да събере мислите си. Беше смутена и объркана. Образът на четирите окървавени трупа, надупчени от куршумите на разбойниците, витаеше постоянно пред очите й и й пречеше дори да разсъждава.

След малко в колибата нахълта Никълъс, който за миг огледа пораженията.

— И при мен е същото. Претърсили са целия лагер. Пушката ми я няма, книжата — всичко. Хубаво поне, че носех паспортите и туристическите чекове със себе си… — Той изведнъж се спря и погледна празната торба в краката на Роян. — Да не са…

— Да! — изпревари го тя с отговора си. — Взели са целия материал от проучванията ни и моменталните снимки. Слава богу, че поне филмите са в теб. Цялата история с мен и Дураид се повтаря. Никъде не можем да се чувстваме в безопасност, дори в най-затънтеното кътче на земята. — В гласа й напираше истерия, която всеки момент щеше да избухне. Роян скочи от кревата и се хвърли в прегръдките на Никълъс. — О, Ники, като си помисля какво щеше да стане с нас, ако се бяхме прибрали в лагера снощи… — обви тя с ръце врата му и се овеси безпомощно на раменете му. — Сега и ние щяхме да лежим на слънцето, а мухите да лочат кръвта ни.