Чтение онлайн

— Мен ако питаш, твърде вероятно е да се сблъскаш с някоя водна змия. Тук е пълно с жаби, значи имат какво да ядат. Още ли си сигурна, че искаш да влезеш?

— Никога не съм твърдяла, че искам — поправи го тя.

Седна на брега и събу обувките си, преди да нагази в потока. Водата стигаше до средата на бедрата й и силно затрудняваше движенията й. Беше принудена да се свие почти надве, за да се промуши в тесния отвор. Изчезна в тъмното, но скоро се оплака:

— Таванът слиза все по-ниско и по-ниско.

— Внимавай, скъпо момиче. Не си рискувай живота за нищо.

— Бих желала да не ме наричаш „скъпо момиче“ — прокънтя гласът й из каменната пещеричка.

— Защо не? Ти отговаряш и на двете части на израза: хем си момиче, хем си ми скъпа. Да не би да предпочиташ „млада госпожо“?

— Още по-малко, казвам се Роян — настъпи известно мълчание. — Стигам само дотук — предаде се след някоя и друга минута Роян. — Натам продължава нещо като шахта.

— Шахта ли? — попита Никълъс.

— Да речем отвор с общо взето правоъгълна форма.

— Мислиш ли, че е дело на човешка ръка?

— Не може да се каже. Водата блика като от чучур, струята е много мощна.

— Нищо ли не подсказва, че камъкът е бил дялан? Някакви следи от инструменти по стените?

— Нищо. Стените са хлъзгави и напълно загладени от водата. Навсякъде има водорасли.

— Може ли човек да се промуши през отвора. Имам предвид, ако не му пречи водата…

— Само ако е джудже или поне пигмей.

— Или дете? — предположи Никълъс.

— Или дете — съгласи се Роян. — Но кой би пратил дете в подобна дупка?

— Древните често са използвали услугите на роби-деца. Нищо чудно и Таита да го е вършил.

— Не го споменавай. Ще развалиш високото мнение, което съм си изградила за него — отвърна му Роян и започна да се измъква към изхода.

Когато се показа на светло, цялата й коса беше в мъх и листенца папрат, а тялото й — мокро от кръста надолу. Никълъс й подаде ръка и я изтегли на брега. Под мокрия панталон ясно се очертаваха линиите на задника й и за него беше голямо изпитание да не поглежда натам.

— Значи следва да заключим, че шахтата е от естествен произход, а водите бликат изпод земята?

— Не съм казала такова нещо. Просто не бях сигурна. Може и да си прав. Не е изключено да са карали деца да копаят навътре. В крайна сметка, дори в ерата на промишлената революция са пращали деца по мините.

— Но ние няма как да се проврем вътре и да изследваме прохода от тази страна?

— Напълно невъзможно — поклати глава Роян. — Водата ще те отнесе веднага. Опитах се да си провра ръката в шахтата, но дори за това не ми стигнаха силите.

— Жалко! Надявах се, че ще попаднем на още някое свидетелство, че сме на прав път.

Никълъс седна на земята до Роян и бръкна в чантата си. Извади малък, черен инструмент, който привлече любопитството й.

— Анероиден барометър — обясни той. — Всеки добър навигатор трябва да има по един със себе си. — Разгледа го внимателно и отбеляза нещо в тефтера си.

— Обясни ми — подкани го Роян.

— Искам да разбера дали изворът се намира под нивото на дупката в скалата. Ако се окаже над него, значи спокойно можем да го зачеркнем като възможност.

При което се изправи.

— Ако си готова, можем да тръгваме.

— Накъде?

— Как накъде? Към дупката на Таита, естествено. Трябва да отчетем атмосферното налягане и там, за да сравним надморската височина.

Щом Тамре разбра коя е следващата спирка в обиколката им, той с лекота ги преведе по познатия само на него кратък път. От извора на потока до върха на скалата с каменните ниши стигнаха за два часа.

Седнаха да си починат и Роян отбеляза между другото:

— Изглежда Тамре е свикнал да прекарва повечето от времето си из горите. Познава всяка пътека из шубраците, независимо дали е прокарана от човек или животно. По-добър водач едва ли бихме могли да намерим.

— Във всеки случай, Борис нищо не струва пред него — съгласи се Никълъс и нагласи барометъра за новото отчитане.

— Изглеждаш много доволен — наблюдаваше го Роян със същия интерес, с който той изучаваше циферблата.

— И имам причини да бъда. Ако сметнем, че оттук до повърхността на реката има петдесет и пет — шестдесет метра, а оттам до дъното — още петнадесет метра, установяваме, че все пак отворът към реката е с повече от тридесет метра над нивото на извора от другата страна на билото.

— Което означава?

— Което означава, че има голяма вероятност водата, която прониква в скалата под краката ни, да е същата, която се излива в дола зад нас.

— Но как е успял Таита да постигне такова чудо? — чудеше се Роян. — Как е успял най-малкото да стигне до дъното на реката? Ти си инженерът, ти ще обясниш на невежите като мен по какъв начин стават тези неща.

Никълъс вдигна рамене в знак, че няма представа, но Роян продължи да му досажда с въпроси:

— Искам да кажа, че древните трябва да са познавали някаква техника за работа под вода. Как ще построят мост, ако не издигнат най-напред подпори насред реката? Или как ще отклонят течението й с бент? Да не говорим, че Таита е построил шахта под водите на Нил, за да се отчитат годишните разливи. Нали си спомняш описанието на хидрографа, дадено в „Речния бог“?

— Най-често използваната техника е била построяването на защитни бентове пред местата, където е щяло да се строи — подметна небрежно Никълъс, но изведнъж се сепна и изгледа Роян. — Бре, да му се не види, ти си неизчерпаем извор на идеи! Бент! Какво му пречи на стария мошеник да е заградил цялата река?

— Според теб възможно ли е изобщо да се отбие Дандера?

— С човек като Таита започва да ми се струва, че всичко е възможно. Изглежда е разполагал с неограничена работна ръка, а щом е успял да построи хидрографа при Асуан, значи е познавал повече от добре принципите на хидродинамиката. В крайна сметка, животът на египтяните е зависел изключително от годишните наводнения, затова те отрано са започнали да се борят с капризите на реката. Ако повярваме на стареца, не е чудно и тук да е построил някое техническо чудо.

— Но как можем да го докажем?

— Като открием следи от въпросния бент. Да се спре река с размерите на Дандера е изисквало огромни усилия и много материал. Шансът е голям и до наши дни да е останало някое свидетелство за строежа.

— И къде, според теб, той би построил подобен бент? — На Роян й ставаше все по-интересно. — Или казано с други думи, ако ти трябваше да издигаш бент, къде би го разположил?

— Има само едно място, което ми се струва вероятно — отговори й Никълъс, без да се замисли. — Там, където пътеката се отделя от брега на реката и продължава надолу през дола, сиреч — в началото на каньона.