Чтение онлайн

— Мога да помоля Праймър да попита Маргарт дали знае нещо за монголци или изнудване, което е предшествало отвличанията, но си мисля, че ако имаше такова нещо, той сам щеше да ни каже. Все пак ние работим за него… — отговори Дулич.

— Монголците са смазали от бой доставчика, който е оставил искането за откуп — уточни Нокс.

— Явно се справяш доста бързо.

— Изглежда, всичките им усилия са насочени към това да намерят Лу. Някак си не ги виждам те да стоят зад всичко това. По-вероятно са изостанали, както и ние.

— Ако са помощници на китайците, прецакан си. Тези момчета без колебания биха те замъкнали някъде, за да ти теглят един куршум между очите.

— Благодаря ти, че ми го каза — подразни се Нокс.

— Ще ми се да направиш още едно копие на хард диска на Дани — каза Дулич. — Моите момчета от техническия отдел тук ще трябва да го погледнат.

— Може би джипиесът на Дани и оставените гласови бележки ще заместят липсващите счетоводни документи на Лу — предположи Нокс.

— Разполагаш ли с имена, със суми? — попита Дулич.

Нокс не отговори.

— Съсредоточи се, Нокс. Счетоводните записи са основното нещо.

— Мислех, че главното е да се доберем до тях, докато са живи.

— Просто те посъветвах — добави Дулич.

— А на мен не ми харесва — отвърна Нокс. „Бертолд Груп“ явно се притесняваше повече за това дали ще успее да прикрие нещата, отколкото да измъкне заложниците живи. — Да не би от мен да се очаква да чета между редовете, Сержант?

— Няма никакъв подтекст. Приоритетът тук е човешкият живот — обясни Дулич. — Нещата не са се променили.

— А ако се променят, да знаеш, че напускам. Все пак съм сам в тази каша — подчерта Нокс.

— Не възразявам.

— Не бих искал да ти пращам хард диска по пощата. Не е добра идея да ти го пращам и по електронен път.

— Ще внедрим куриер — предложи Дулич.

— Мислех си, че не можеш да внедряваш хора тук.

Отговорът не дойде веднага, но след кратко колебание Дулич отвърна:

— Дискът ни трябва днес, Нокс. Трябва да внесем доларите за откупа в страната. Маргарт не разполага с толкова много валута в брой. Ти ще се погрижиш за твоите неща, аз ще поема нашите.

— Ако ще предавам диска на някого, по-добре да е човек, когото съм виждал. Прати ми поне снимка — настоя Нокс.

— Недей да ми се правиш на Пиърс Броснан.

— Даниъл Крейг 15 . Не си в час — отговори Нокс.

— Майната ти! — засмя се Дулич и прекъсна връзката.

Нокс подкара скутера по булевард „Чангъл Лу“ и взе всички необходими мерки, за да не бъде проследен. Двадесет минути по-късно вече се намираше на мястото, до което при нормални обстоятелства би стигнал само за пет…

Притвори задната врата на къщата за гости и чу отвътре гласове, музика и тракане на чаши и чинии. Реши да си вземе бира и да се качи направо в стаята си. Щеше да се преоблече и да обиколи със скутера по отбелязания в джипиеса маршрут, за да разузнае обстановката преди обхода, който двамата с Грейс щяха да направят след няколко часа.

Мина през миниатюрната столова, която служеше и като барче, и вниманието му бе привлечено от копринена блуза с паднало рамо. Ейми Сю пиеше коктейл „Кир“ 16 , седнала с гръб към него. Той се приближи и спря зад нея.

— Присъедини се — покани го тя и посочи високия стол до себе си. Погледите им се срещнаха в отражението на огледалото зад бара.

Нокс седна и си поръча бира.

— Разменихте си някакви реплики със счетоводителката — отбеляза тя на мандарински.

— Просто леко недоразумение — отговори той също на мандарински. Значи малката им сценка бе успяла да заблуди дори Ейми.

— Тревожа се за теб, Джон Нокс; за това, че душиш наоколо — изрече тя на английски.

— Кой казва, че душа?

— Ако имаш някакви проблеми с парите, просто трябваше да ми споделиш — продължи тя.

— Нямам проблеми…

— Ако ти е трябвала отсрочка или кредит, защо не ми се обади като на приятел?

— Да не би да пропускам нещо? — попита, изненадан, той. — За какво ми е притрябвала отсрочка или кредит?

— И аз се питам същото.

Китайците никога не отправяха директен въпрос или молба. Разговорът с тях винаги кръжеше около проблема, преди да се стигне до същината на въпроса, а често се използваха посредници, така че и двете страни да запазят достойнството си.

— Това да не би да има нещо общо с плащанията ми към теб? — досети се Нокс.

— Да, разбира се. Нали знаеш, че не вземам лихва на приятели, независимо какво ми струва забавянето им — отвърна тя.

— Лихва? За какво ти дължа лихва? — попита Нокс директно, като американец.

— Говорил ли си скоро с брат си? — попита тя.

„Какво общо пък има Томи! Недей да го намесваш!“ — помисли си той.

— За какво? — попита Нокс.

— Джон — започна тя, — последното ти плащане не е получено. Не бих начислила лихва на толкова ценен мой клиент.

— Последното ми плащане ли? — не разбра той.

— Ако ти трябва повече време, можем да се разберем — предложи Ейми.

— Но това беше преди месеци.

— Два месеца и шестнадесет дни, ако сме точни.

— Не си ли получила банковия превод? Трябваше да ми съобщиш — каза той.

— Казвам ти го сега. Не съм получавала никакъв банков превод, не са пристигнали никакви пари.

— Наредихме плащането, Ейми. Трябва да има банков превод към твоята сметка в Хонконг, както винаги. Брат ми… — започна Нокс. Счетоводителката им Евелин никога не допускаше подобни грешки. Възможно беше Томи да е сгрешил, като се има предвид състоянието му, но все пак беше малко вероятно. — Веднага ще проверя — обеща той.

— Ти си добър клиент, Джон Нокс, привилегирован… — отвърна Ейми.

Тя смяташе всеки от клиентите си за „най-добрия“, но към него имаше по-специално отношение, което и двамата предпочитаха да не изтъкват на преден план, но все пак то съществуваше.

— Не е проблем, че си пропуснал плащането, но когато не го спомена тази вечер, се замислих… — започна Ейми. — Не е в твой стил. Не е в стила на най-ценния ми клиент.

— Платихме — повтори Нокс.

— И банковият превод е бил редовен? — попита тя.