Чтение онлайн

Стъпките на пазача подсказваха, че е скъсил дистанцията и сега се намираше само на няколко метра зад гърба й. Грейс продължи да върви — нито прекалено бързо, нито бавно, осъзнавайки, че ако Нокс беше влязъл в тясната уличка, охранителят със сигурност щеше да се заяде с него.

Малко по-нататък се виждаше втора отворена врата. Тя спря, надзърна през нея и извика, за да намери оправдание за присъствието си пред пазача. Отвътре се показа някаква мюсюлманка. Грейс сниши глас и реши да се пробва.

— Здравейте — заговори тя на мандарински, — познавате ли северняка, който живее две врати по-нататък?

Жената кимна утвърдително.

— Монголецът — досети се тя. — И той не е единственият тук.

Грейс едва не възкликна от изненада.

— Един от приятелите му ми дължи пари — обясни Грейс.

— На твое място бих му опростила дълга, сестро — прошепна жената и я изгледа притеснено.

— Приятелите му често ли се мотаят наоколо?

— Да — добави съвсем тихо жената и кимна едва забележимо.

Дори само от думите й Грейс усети как я побиват тръпки от вълнение.

— Тези, другите мъже, с него ли живеят? — попита тя.

— По-надолу по улицата са — отвърна жената. — Делят една стая.

„Задънен изход“, спомни си Грейс.

— Колко са?

— Петима, нали ви казах.

Това означаваше, че трима от тях са си живи и здрави някъде наоколо.

— Питам ви, понеже предпочитам този, който ми дължи пари, да не ме вижда тук. Той не е от най-приятните типове — продължи Грейс.

— Всичките са грубияни — съгласи се жената.

— Да. Монголците са такива…

Жената не възрази.

— Живеят по двама в стая — допълни тя. — Съквартиранти са. Само водачът им живее сам.

— Водач ли?

— Винаги се движат като глутница кучета.

— Да — съгласи се Грейс, опитвайки се да асимилира чутото. Поколеба се дали да не притисне жената още малко. — В две стаи ли живеят? — попита тя.

Трудно можеше да се каже какво означаваше безизразният поглед, който й хвърли жената. Грейс разбра, че беше започнала да злоупотребява с гостоприемството й.

— Благодаря, бяхте много мила с мен, госпожо — каза тя за довиждане.

— Няма за какво.

Грейс понечи да излезе, но жената я спря.

— И още веднъж — каза тя, — послушайте съвета ми. Забравете за този дълг. Не се занимавайте с тези мъже. Ние — тези, които живеем на улицата — гледаме да не ги закачаме.

— Бог да е с вас — усмихна се Грейс.

— И с вас — отговори жената и хлопна вратата след нея.

Уличният пазач беше запалил цигара и бе седнал на едно стълбище до две саксии с цветя. Наблюдаваше я, но не би могъл да чуе какво си бяха говорили с жената.

Грейс продължи нататък, напусна тясната алея и излезе на натоварена улица. Измина разстоянието до следващата пресечка, където я чакаше Нокс със скутера.

— Добре ли мина? — попита я той.

— Карай! — нареди тя. — Ще ти разкажа по пътя.

Нокс се включи в натоварения трафик, а Грейс отново обгърна тялото му с ръце, ала миг по-късно се стресна, дръпна се назад и извика:

— Нокс! Нокс! Спри! — Лявата й ръка беше напипала мокрото място на ризата му и беше изцапана с кръв. Показа му я.

— По дяволите! — изруга той.

— Кървиш!

— Знам…

— И не си ми казал?! — извика тя, надвиквайки шума от колите.

— Случва се — оправда се той, сякаш това би обяснило всичко.

— Веднага трябва да отидем у вас.

— Не можем — каза той. — Имахме посетители, помниш ли? В онази тясна уличка. Те вече знаят къде е мястото. Не мога да се върна там. Няма как да отидем и у вас. Ти се компрометира, когато се сбихме с тях. Проследили са те най-вероятно след партито, а ти си се прибрала в твоя апартамент. — Грейс не се опита да възрази. — Значи знаят къде живееш. Знаят и за къщата за гости, където спя. Те искат нас, в противен случай нямаше да ни преследват толкова настойчиво. Никой няма да се прибира в апартамента си.

Грейс обмисли казаното за няколко секунди и предложи:

— Знам едно място. Можем да отидем там, докато решим какво да правим по-нататък.

— Не може да ходим при някого от приятелите ти.

— Служебен апартамент под наем е — поясни тя, — но не се ползва с много добра репутация.

— Но си била там лично, нали? — попита той.

— Да — отвърна тя и си спомни за Джиан Лу.

Служебни апартаменти под наем с оборудвана кухня и с персонал за почистване се използваха вместо скъпите хотелски стаи при по-дългосрочен престой на чуждестранни бизнесмени.

— Може би ще ни свърши работа… — съгласи се Нокс.

— Трябва да побързаме — пришпори го тя, а в гласа й се надигаше паника. — Кървиш много лошо.

Нокс най-накрая бе разбрал какво я ужасяваше — гледката на кръв. Всеки имаше по нещо, което не може да понася. При него това беше насилието, когато някой по-силен се възползва от по-слаб. Направо му се повдигаше от подобна гледка.

— Честно казано — призна той, обръщайки се към нея, за да го чуе, — дори не знаех, че съм ранен. Всичко е наред.

— Ти кървиш, Джон. И то доста… Спри веднага! Ще се обадя, а след това аз ще карам! — нареди Грейс.

За пръв път се беше обърнала към него на малко име. Нокс се усмихна и лицето му се изкриви в неочакван пристъп на болка, щом Грейс го притисна по-силно.

Той отби встрани и спря.

08:00 часа

храм „Джин ’анг“

квартал Джин ’анг

Шанхай

Мелсчой плати седем юана на нещастния търговец за пакетче тамян, мърморейки тихо заради високата му цена, и влезе в сумрачната вътрешност на храма. Позлатената статуя на Буда, седнал с кръстосани крака, се издигаше на девет метра, а около нея имаше оставени купи с нарове и свежи цветя. Дим с тежък наситен аромат изпълваше помещението и обгръщаше раменете на идола като шал.

Мелсчой не бе дошъл да се моли, а заради един от двамата останали невредими от хората му, който трябваше да следи онзи Фен, шефа на охраната на „Йонг Ченг и син“. Човекът му го беше проследил до една от тесните улички зад „Квинтета“ и бе видял как жената и американецът бяха помлели Фен и неговия човек.

Жената и американецът…

Неговият човек се беше опитал да ги последва, но ги бе изгубил в трафика — огромно провинение, за което Мелсчой още не беше решил какво наказание да му наложи. С това му оставяше единствено възможността да проследи нощния пазач, който тъкмо влизаше в храма.