Чтение онлайн

— Ще я запазя точно така, както си е.

— Добре — Холис стисна ръката й.

— Точно във вида, в който ми я дадоха.

— Никога не съм бил в Минск — каза Салерно и свивайки рамене, надникна през прозореца. — А ти? — попита той и погледна към Холис.

— Не.

— Ей, приятели, важи ли тук дипломатическият ви имунитет? — устните на Салерно се изкривиха в лека усмивка.

— Знаеш, че важи на територията на целия Съветски съюз — отговори Лиза, като вдигна поглед от иконата. — Но защо ще ни трябва дипломатически имунитет?

— Човек никога не знае.

Преди още боингът да спре, Джо застана до предната врата на салона и съобщи:

— Дами и господа, поправката на електрическата инсталация може да се забави, така че ще напуснем самолета. Моля, вземете всичките си лични вещи със себе си. Благодаря. — Тя отвори гардеробното отделение и им подаде палтата и чантите. Самолетът спря.

Пилотът Ед Джонсън се появи на вратата, свързваща пилотската кабина с бордовата кухня, и махна на Холис.

— Вървете напред — каза Холис на Лиза и Салерно.

Той се приближи до Джонсън и застана до него в малката бордова кухня.

— Не става въпрос за проблеми с електрическата инсталация — каза Джонсън. — Получихме съобщение от диспечерската кула на Шереметиево, в което казват че са ги заплашили, че има бомба в самолета.

Холис кимна с разбиране.

— Ръководството на съветската гражданска авиация ме инструктира да се приземя в Минск — най-близкото летище, на което може да се приземи този самолет.

— Тогава защо ни евакуират през аварийните изходи?

— Ами точно за това става въпрос. Когато вече се спускахме към пистата, отново ни се обадиха от Шереметиево и казаха, че според информацията, с която разполагат, бомбата е от онези съоръжения, които се задействат в зависимост от височината, на която лети самолетът, следователно сме в безопасност. Това е доста странно. Искам да кажа, че не съм убеден дали действително са заловили човека, поставил бомбата. А дори да е така, ще им каже ли той на какъв принцип работи експлозивът? Защо ще му повярват? Но те не пожелаха да отговорят на нито един от въпросите ми, а просто ми казаха да се приземя в Минск, без да предприемаме аварийна евакуация. Казаха, че не искат да създават излишна паника сред пътниците нито да рискуват да се получат някакви травми при спускането от самолета. Поисках четири подвижни стълби и ги получих. — Джонсън погледна Холис в очите. — Мисля, че това е номер. Някой иска този самолет да се приземи в Минск.

— Възможно е.

— Може ли всичко това да има нещо общо с вашия проблем?

— Много вероятно.

— Можем ли аз или екипажът да ви помогнем с нещо?

— Не и без да се изложите на опасност. Ако не стигна с вас до Франкфурт, обадете се на генерал Вандермулън в Пентагона. Това е шефът ми. Холис взе една книжна салфетка от плота в кухнята и написа телефонния му номер. — Просто му кажете професионалното си мнение за това аварийно кацане.

— Дадено.

— И не казвайте нито дума на никого, докато се намирате във въздушното пространство на Източния блок, дори на втория си пилот.

— Добре. Успех.

Те си стиснаха ръцете и Холис слезе по витата стълба до вратата, където вече бе пристигнала подвижната стълба. Той тръгна по нея. В автобуса вече се бяха качили Лиза, Салерно, двойката англичани, четиримата германци от клипер класа плюс дузина пътници от първа класа. Вратата се затвори след него и автобусът потегли. Холис се отпусна на свободната седалка до Лиза.

— Какво искаше капитанът? — попита Лиза.

— Телефонния ти номер.

— Защо ли изобщо ти задавам въпроси?

— Не мога да разбера.

— Каза ли ти какво става? — попита Салерно, който се беше разположил на седалката зад тях.

— Не.

Автобусът ги откара до сградата на летището, където ги въведоха в малка чакалня, която не бе достатъчна, за да побере всички пътници от рейса. Холис имаше чувството, че някой съзнателно отделя него и Лиза от основната група. Бе убеден, че тази изолация ще продължи, като им предложат да се възползват от дипломатическите си привилегии.

В стаята влезе нисък пълен човек в нелеп костюм с цвят на горчица, последван от привлекателна жена. Мъжът вдигна ръка и каза на английски със силен руски акцент:

— Внимание, моля! — В стаята се възцари тишина и той продължи. — Аз съм г-н Марченко, тукашният представител на Интурист. Трябва да ви съобщя, че самолетът нямаше никакъв проблем с електрическата инсталация. Съветските власти получиха съобщение, че на борда има бомба…

Групата пътници издаде приглушено възклицание.

— Моля, моля. Няма никакви основания за притеснение. Но все пак ще се наложи да се претърси целият самолет, както и багажът. Това ще отнеме доста време. Така че Интурист ще отведе всички в хотел „Спутник“, където ще обядваме, а може да се наложи да останем и през нощта.

Жената до него повтори съобщението на немски, а после и на френски. Холис бе впечатлен от необичайната за съветските възможности скорост на реагиране в този случай. Очевидно Аерофлот получаваше помощ от една друга, много по-ефективна съветска организация.

— Това не ми харесва, Сам — каза Лиза.

— Надявам се, че в проклетия „Спутник“ има бар — каза Салерно и си запали цигара.

— Ей сега ще се върна — каза Холис.

— Къде отиваш? — попита го Салерно.

— До тоалетната. — Холис излезе през вратата на чакалнята и се озова в коридора, но там един граничен патрул, въоръжен с пистолет, му направи знак да се върне обратно.

— Искам да използвам тоалетната — каза Холис на руски.

— Тоалетна има и в чакалнята — отговори граничарят, който явно се изненада от неговия руски.

— Заето е.

— Не можете ли да почакате?

— Не. Имам проблеми с пикочния мехур.

Граничарят му посочи някаква врата в дъното на коридора.

Холис отиде в малката мъжка тоалетна, взе едно метално кошче за боклук и го хвърли към облицованата с плочки стена.

След секунда вратата рязко се отвори и граничният патрул нахлу в помещението с насочен напред пистолет в момента, в който кракът на Холис го ритна в слабините. Мъжът изстена и се преви на две. Холис го сграбчи за високата яка на куртката и за колана с пистолета, след което го засили с главата напред срещу стената. Мъжът изохка и се свлече на колене. Без да изпуска яката му, Холис го завлече до една от кабинките, сложи го да седне върху тоалетната чиния, затвори вратата на кабинката, изправи кошчето за боклук и хвърли в него шапката на граничаря. След това бързо се върна в коридора и се насочи към главната чакалня на аерогарата. Намери телефонните кабинки в една ниша в стената, пусна две копейки в прореза и избра телефонната централа на Минск за междуградски разговори.

— Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.

— Пригответе си шестдесет копейки.

Холис чу поредица от прещраквания, докато телефонистката го свърза с централата в Москва, с подслушвателната станция на КГБ и накрая с посолството. Телефонът иззвъня два пъти, преди някой да вдигне директния телефон в кабинета му. Той едва чу един далечен глас да казва:

— Капитан О’Шей.

— Сега пуснете шестдесетте копейки — телефонистката се намеси в разговора.

Холис мушна първите двадесет и пет копейки в процепа, а О’Шей, който разбираше по силното бучене, че някой плаща за междуградски разговор, чакаше на телефона. Холис пусна и останалите копейки в процепа, проклинайки съветската телефонна система. Бръмченето спря и Холис чу, че го свързват.