Чтение онлайн

— Да.

Ландис се приближи още повече и тихо продължи.

— Ърни Симс каза, че си плувал към него и си му крещял да се приближи към теб. Каза че ти е махал да се разкараш оттам, защото е мислел, че е смъртно ранен, но ти си продължил да се приближаваш и да го викаш. Каза че се е зарадвал, когато видял как вертолетът те спасява, радвал се е за теб, радвал се е, че има жив свидетел при залавянето му. — Ландис добави: — Той говореше с най-добри чувства за теб, Сам.

— Благодаря — кимна Холис и заедно с Лиза се отдалечиха от къщата.

— Добре ли си? — попита Лиза и стисна ръката му.

Той отново кимна. И така, помисли си, направих последните записки в пилотския си дневник и мога да го закрия.

Известно време вървяха в пълно мълчание, после Лиза се обади:

— Искаш ли да бъдеш сам?

— Не, повърви с мен. Говори ми.

— Добре… Един въпрос: защо удари Сони — защото е руснак, или защото ме сваляше?

— О, не знам. Предполагам, че преди всичко от мъжко честолюбие. Всъщност на мен ми е трудно да възприемам тези хора като руснаци. Просто видях млад негодник, който се държеше като простак.

— Не изглеждаше зле.

— Кучка.

Тя се усмихна и стисна ръката му. Те се прегърнаха и се целунаха.

— Сам… Сам…

— Да?

— Не ме изоставяй. Ще умра, ако ме оставиш. Не си взимай руска жена, ако останем тук.

— А какво ще кажеш само за приятелка?

— Не се шегувай!

— Извинявай.

Те продължиха надолу по пътеката и се насочиха към къщата, определена за тях.

— Как се женят хората тук? — попита Лиза.

— Мисля, че просто съобщават на другите, че са семейство.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да. Това означава ли, че си готова да работиш тук?

— Ще живея тук, но ще работя срещу тях. Някой ден ще бъдем отново свободни. Сигурна съм.

— Аз се чувствам свободен — каза той и взе ръката й. — Бедният Тим Ландис току-що ми върна свободата.

— Знам.

Те продължиха да вървят по тъмната пътека към къщата си. Холис забеляза, че по другите пътеки също се движат светлинки — като самолети, загубени в нощта, които търсят своето летище, помисли той. Внезапно си спомни за един надпис, който висеше в параклиса на военновъздушната база във Фу-Бай. Това беше новогодишното послание на английския крал Джордж до поданиците, останали на бойното поле в началото на Втората световна война, и Холис си го спомняше съвсем ясно: „Аз казах на човека на прага на годината: «Дай ми светлина, така че да тръгна с вяра напред към неизвестното.» А мъжът ми отговори: «Повери съдбата си в ръцете на Бога. Той ще бъде за теб най-ярка светлина, повела те по път, по-сигурен от познатия.»“

Сам Холис коленичи пред камината в малката дневна и запали подпалките под дървата.

— Винаги съм обичала огъня в камината през студените зимни вечери — каза Лиза. — Това бе едно от нещата, които ми липсваха в Москва и на другите места, където съм работила.

— Е, на това работно място няма да ти липсва. — Той раздуха огъня.

— Предполагам, че човек може да се преструва — каза тя, загледана в разгарящите се пламъци. — Искам да кажа, докато сме в тази стая, само ти и аз. Можем да се преструваме, че сме си вкъщи, а не на шестдесет мили от Москва. Може би другите затворници са успели да не полудеят именно благодарение на това.

Холис не беше напълно сигурен, че те са успели да не полудеят. Спомни си какво им каза Тим Ландис за тъжните часове рано сутрин.

— Ще пуснеш ли видеото?

Тя отиде до рафтовете с книги от дясната страна на камината и разгледа видеокасетите.

— Какво по-точно искаш?

— Нещо шумно.

Тя избра „Роки 4“ и го превъртя до боя с руснака, след което седна на двойното канапе до Холис. Той я прегърна през раменете и заговори тихо.

— Как мина чаят със Сузи и приятелките й?

— Ужасно. Не можах да се сдържа, станах и си тръгнах. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Сам, тук има още шест американки. Две от тях са били отвлечени от Холандия, където са били на ски ваканция, а една друга, Саманта, е била отвлечена, докато се е разхождала из Карпатите в Румъния. Останалите три са обявени за изчезнали по време на плуване, две в Черно море и една в Балтийско море край бреговете на Източна Германия. Имало е и още две, но те са се самоубили.

Холис не каза нищо.

— Сам, просто ми се къса сърцето. Как могат тези мръсници да причиняват такива неща на хората? Да ги откъсват от семействата им… да им отнемат живота…

Известно време Холис съзерцаваше огъня, после каза:

— Те ни наричат Главния враг. С главна буква. Вярват, че ако Главният враг бъде победен, повечето от проблемите им ще се разрешат. Междувременно Америка отделя на Съветския съюз някакво внимание, равнозначно на 10 от работните ни проблеми.

Лиза се загледа в телевизора. Роки и руснакът се биеха и тълпата вече изпадаше в истерия.

— Този филм е глупав. Знам, че е глупав. Но защо не ми се струва така идиотски като първия път, когато го гледах?

— Разбирам какво имаш предвид — усмихна се Холис.

— И ти ли мислиш за тях като за Главния враг? — каза тя.

— Знаеш ли, понякога ми е приятно да мисля, че правя нещо и за тях — каза Холис и вдигна крака върху ниската масичка. — Естествено не говоря за членовете на партията и за КГБ. Имам предвид руските хора и другите националности, затворени извън нашия затвор. Не мога да забравя за Яблоня, Лиза. Такава, каквато беше, когато пристигнахме там, такава, каквато я видях от вертолета, и такава, каквато можеше да бъде, ако хората от Москва бяха различни.

Тя го погледна, след това положи глава на рамото му:

— Как ли се е измъкнал оттук майор Додсън?

— Все още не знам.

— Какво прави, докато ме нямаше?

— Буров идва.

— Какво искаше?

— Искаше просто да види как сме.

— Какъв мръсник!

— Не се оставяй тези хора да те пречупят, Лиза.

— Проблемът е в него. Той… той те удари… зашлеви ми шамар… Той…

— Какво?

— Той беше… в килията ми… докато… жената ме претърсваше…