Чтение онлайн

— Това не е специфично само за руснаците — отбеляза Холис.

— Така е — съгласи се Пул, — но има нещо, което е. Повечето от тях сякаш притежават някаква тъмна вътрешна същност, непроницаем център, който не пропуска до себе си заобикалящата ги светлина. Няма значение колко книги четат и колко филми гледат. Те нито чуват, нито виждат. Естествено има единици, и дори не само единици, може би 2% от тях, които се отварят към външния свят. Но щом това се случи, наставниците бързо ги намират, макар че те се опитват да се прикриват. И КГБ ги отстранява. Може би сме успели да изпратим няколко пробудени люде от тук. Но не вярвам да са успели да вземат устния изпит — така наричаме маратона от полиграфски сеанси, през които трябва да минат. — Пул продължи да говори все така тихо на Лиза и Холис. — Все се надяваме, че един от тях ще успее да стигне до Америка и да отиде в най-близкото бюро на ФБР с шпионската история на века. Случило ли се е такова нещо? — попита той.

Холис поклати глава.

— Невероятно.

Холис се радваше, че благодарение на Пул има възможността да открие, че мъжете тук продължаваха да се чувстват като американски воини и все така презираха руснаците.

— Колко са американските военни, затворени тук? — попита Холис.

— Трудно е да се каже. От началото, тоест от около 1965-а до края на въздушната война над Северен Виетнам през 1973-а оттук минаха стотици мъже. Повечето от тях сега са мъртви. Съставихме списък от близо четиристотин и петдесет авиатори, за които знаем, че са застреляни, умрели от недохранване или са се самоубили. Бяха бурни времена, а и ние нямахме възможност да водим точна статистика. Но сега имаме този списък — прошепна Пул, — скрили сме няколко копия на различни места в лагера.

Холис спря и тримата застанаха много близо с лице един към друг.

— Мога ли да получа списък на загиналите?

— Да, разбира се.

— И справка за хората, които са тук сега?

— Да.

— Джак Додсън разполагаше ли с тази информация?

— Разбира се. Нима искате да кажете, че може да успеете да изнесете тази информация вън оттук?

— Не съм казал, но очевидно мисля за нещо такова.

Пул кимна.

— Има и друго, което трябва да знаете — каза той. — След подписването на Парижкия мирен договор, когато вече се предполагаше, че всички военнопленници са освободени, тук продължиха да пристигат американски пилоти от северновиетнамските затвори. Както можете да се досетите, те бяха в изключително лошо състояние. В средата и края на седемдесетте оттук минаха петдесетина такива мъже. Последният пристигна през 1979-а. — Пул погледна към Холис. — Тези хора казаха, че в северновиетнамските лагери за военнопленници все още има американци. Имаме списък на хората, които ни дадоха тази информация, и на американските военнопленници, които са останали в Северен Виетнам. — Пул премести погледа си от Холис към Лиза, докато продължаваха да стоят лице в лице в тесен кръг, и добави: — За това сме подписали и показания. Имаме и списък на двеста осемдесет и двамата души, които са тук сега, придружени от подписи, положени под декларации, свидетелстващи за положението им на затворници тук и разкриващи характера на тази школа. Ще бъде чудесно, ако успеем да доставим тези документи като доказателство във Вашингтон.

Холис кимна.

Имаше други, които пък мислеха, че никак нямаше да бъде добре.

— Пристигнах тук през юни 1971 — продължи Пул. — Преди това изкарах шест месеца в северновиетнамските затвори. — За момент се замисли: — Както казах, със съветски транспортен самолет ме докараха от Ханой в една военновъздушна база недалеч от тук. Нямах представа къде отиваме. Бяхме десет души. Смятахме, че вероятно руснаците ще се явят като посредници между американците и северновиетнамците и ще бъдем разменени срещу северновиетнамски военнопленници или руски разузнавачи. Дори когато вече пристигнахме с покритите камиони, все още не знаехме, че от нас се очаква да обучаваме съветски пилоти. Но щом го разбрахме, осъзнахме, че никога няма да се измъкнем оттук, след като знаем такава тайна.

Холис кимна. Тайната бе разкрита, но хората бяха още тук. Чудеше се дали Пул и другите си дават сметка за това.

Продължиха да вървят рамо до рамо по пътя и да си говорят шепнешком.

— Тук има ли църква? Имате ли служби? — попита Лиза.

— Не. Това е единственото нещо, което не ни позволяват, и то е много показателно. Разрешиха ни да имаме групи по изучаване на Библията, защото поискахме да имаме такива. Но курсантите нямат право да взимат участие в тях дори като форма на обучение. В Америка те могат да станат капиталисти или крайнодесни политици, ако желаят, но чух, че им е забранено да се присъединяват към която и да е църква, освен ако не е абсолютно необходимо за прикритието им.

— Това противоречи на идеята, че тук трябва да се радвате на американската свобода — отбеляза Лиза.

— И аз не го разбирам напълно — отговори Пул. — Отдават такова голямо значение на атеизма и говорят толкова лоши неща за религията, че можеш да си помислиш, че всъщност вярват в Бога.

Продължиха да вървят по главния път, след това завиха по тясна, покрита с трупи пътека, която се изкачваше нагоре по едно хълмче в гъсто залесената гора. Холис отбеляза, че тази част от лагера изглеждаше необитаема.

В края на застланата с трупи пътека имаше полусрутена изба. Единственият й прозорец слабо светеше, а от каменния й комин се виеше пушек.

— Една от последните автентични постройки — обясни Пул. — Генерал Остин я хареса повече от така наречените американски къщи, въпреки че полковник Буров би предпочел генералът да се настани нормално като всички останали. Генералът не си взе руска жена, защото казва, че все още е женен за госпожа Остин — продължи Пул, когато наближиха вратата на дървената изба. — Мисля, че й е останал верен — добави той. — Генералът има по-силна воля от мен. Трябва да знаете също, че той отказва да обучава курсанти.

— Защо тогава КГБ не се е отървало от него? — попита Холис.

— Дадохме им да разберат, че ако го направят, ще стачкуваме или ще се разбунтуваме. Имаме доста голяма стойност като учебно пособие — като робите, когато търговията с роби е в застой. Предполагам също, че нямат нищо против да ни дадат една малка победа, за да можем да мислим, че все още сме мъже.

Пул почука на вратата. Тя се отвори и зад нея се показа мъж на близо седемдесет години, добре запазен, с късо подстригана прошарена коса и стоманеносиви очи. Цветът на кожата му беше много блед, но изглежда, това се дължеше по-скоро на липсата на слънце, отколкото на лошо здравословно състояние. Холис помисли, че има вид на човек, който е понесъл твърде много, твърде дълго време — и го е понасял сам.

Известно време генерал Остин ги наблюдава мълчаливо, после ги покани да влязат, без да проговори. Отиде до стереосистемата, сложена върху една разклатена пейка, и постави плоча на грамофона. Цигулките и духовите инструменти на „Четирите годишни времена“ на Вивалди изпълниха малката стая. Остин им посочи две дървени столчета, разположени близо до разпадащата се каменна камина. Холис и Лиза седнаха. Пул седна на подобно борово столче срещу огъня. Остин се отпусна на брезовия люлеещ се стол.

Холис огледа дървената стая. Беше с размерите на кухнята на Павел и Ида, но определено по-оскъдно обзаведена. Люлеещият се стол и уредбата бяха единствените удобства, нямаше меки столове, черги на земята, нито домакинска техника. Имаше няколко настолни лампи с абажури, разпръснати из стаята, чиито шнурове се събираха при единствения електрически контакт. Груба дървена преграда разделяше стаята на две и ограничаваше мястото за спане, където на земята до армейското походно легло гореше електрическа печка. До леглото имаше купчини книги, списания и вестници.

Генерал Остин заговори с много тих глас, който едва се чуваше сред музиката на Вивалди.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, полковник. — Той погледна към Лиза. — Вие също, госпожице Роудс.

— Вероятно бихте предпочели да не бях дошла — каза тя.

— Ако беше така, щях да го кажа.

— Да, сър — улови се да отговаря тя.

— Полковник Холис държи да знаете, че е дошъл тук по свое желание — каза капитан Пул.