Чтение онлайн

Потърси върху бюрото си номера на Торгоф и тъкмо го намери, когато Виктория му позвъни по интеркома:

— Обажда се някой си мистър Копи. От Рим.

Ласитър се поколеба. Кой ли може да е този Копи? Накрая въздъхна:

— Прехвърли ми го.

Миг по-късно в слушалката се разнесе мъжки глас:

— Мистър Ласитър? Мистър Джоузеф Ласитър?

— Да?

— Извинете ме, но се налага да съм сигурен, че говоря, с когото трябва. Вие ли сте мистър Джоузеф Ласитър, който неотдавна е бил гост на „Пенсионе Акила“ в Монтекастело да Пелия?

Възцари се тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Ласитър. Адреналинът се носеше из вените му.

— Кой се обажда? — попита накрая той.

— Извинявам се, мистър Ласитър. Казвам се Марчело Копи. Аз съм адвокат в Перуджа.

— Мммм… — неангажиращо произнесе Ласитър, опитвайки се да не издава вълнението си.

— Да. И… ъ-ъ… получих телефонния ви номер от мой познат карабинер.

— Разбирам. И за какво става дума?

— Опасявам се, че имам неприятни новини.

— Мистър Копи… моля ви!

Италианецът прочисти гърлото си.

— Полицията в най-близко бъдеще ще внесе обвинение срещу вас в съда заради убийството на… момент така… Джулио Ацети и Винченцо Варезе.

Ласитър усети как дъхът му спира.

— Но това е нелепо! Ако съм смятал да убивам Ацети, щях ли да казвам на хората, че отивам да се срещна с него в църквата? Той беше мъртъв, когато го намерих!

— Не се съмнявам във вашата невинност, мистър Ласитър, но нека ви предупредя да не дискутирате подробности по телефона. Целта на обаждането ми е да ви съобщя, че е във ваш интерес да имате представител тук, в Италия, и… да ви предложа услугите си. — Ласитър дълбоко пое дъх и изпусна струята към тавана. — Мога да ви уверя, мистър Ласитър, че разполагам с възможно най-добрите препоръки. Ако се свържете с американското посолство…

— Това е невероятно… — прошепна Ласитър.

— Да, съгласен съм. Абсолютно неестествено. Нормално полицията би следвало да направи опит да бъдете разпитан във Вашингтон, но в този случай… Знам от надежден източник, че ще бъде поискана вашата екстрадиция веднага щом обвинението срещу вас бъде заведено в съда. Крайно необичайна процедура.

Ласитър се замисли за момент и попита:

— И защо според вас постъпват така?

— Не знам. Може да се предполага натиск…

— Да — замислено промълви Ласитър, — и мисля, че се досещам откъде идва. — Направи къса пауза, за да събере мислите си. — Вижте, моментът не е особено подходящ да бъда екстрадиран…

— Шегувате ли се?

— Да. Смисълът беше: ако вие ме представяте там, можете ли да забавите това нещо?

— Не знам. Възможно е по принцип, но…

— Ще имате нужда от предплата, предполагам…

— Ами… да, разбира се.

След като се споразумяха за сумата, Копи обеща да държи Ласитър в течение, а Ласитър на свой ред каза, че ще си намери адвокат във Вашингтон, който да го представя в Щатите. После остави слушалката, облегна се и изруга няколко пъти от сърце. И пак. И пак… докато на вратата почука Виктория и надникна.

— Джо?

— Да, влез.

— Пристигна току-що. — Приближи се до бюрото му и му подаде плик на „Федерал експрес“. — Идва от „Нешънъл инкуайърър“.

— О! Чудесно, благодаря.

Готвеше се вече да разпечати плика, но Виктория се обърна и спря.

— Какво? — вдигна поглед Ласитър.

— Любопитна съм.

— За какво?

— Бък.

Ласитър изсумтя:

— Всички сме любопитни по отношение на Бък. Кажи за какво точно става дума?

— Ами… — проточи Виктория, — интересно ми беше дали е… дали е женен?

Ласитър се намръщи.

— Не знам. За това просто не сме говорили. Искаш ли да го попитам?

— Не-е… — изчерви се Виктория. — Не е важно. — И излезе, като тихичко затвори зад себе си.

Ласитър подпря главата си с ръце. Истинска катастрофа! Изобщо не ставаше дума за това да се защити в съда. Беше уверен, че ще може да го направи, ако се стигнеше до дело. Само че нямаше да се стигне до там. Екстрадират ли ме, ще свърша в затвора!

Освен ако не ги изпреваря.

Огледа се, облегна се на стола и избарабани с пръсти по плота. Какво да направя? Запази хладнокръвие, отговори си той. Докато не стане напечено. Тогава… бягай презглава.

Пликът от Гъс Удбърн съдържаше бележка и уголемена снимка на смееща се жена, клекнала да завърже връзките на зимното яке на малко момченце. Двамата стояха пред Макдоналдс. Имаше преспи сняг, а в далечината се виждаха планини. Ласитър си каза: „Тя е!“. Беше много вероятно да е тя, но не можеше да бъде абсолютно сигурен. Виждаше се в три четвърти профил и не беше съвсем на фокус. Явно държеше фотоувеличение на снимка, направена с евтин фотоапарат. Можеше да е тя, а можеше да е някоя, която много прилича на нея.

И все пак, определено беше тя — или сестра й, — защото момченцето не можеше да бъде сбъркано: то стоеше пред жената със скиорска шапка в едната ръка и „Биг Мак“ в другата. Косата му бе плетеница от тъмни къдри, а очите — бездънни.

„Това е Джеси“,бе казала тя. Ласитър ясно си го спомни, а също така си спомни, че му бе казала и своето име. Стояха на няколко метра от гроба на Кати, когато тя се бе представила. Казваше се…

Изръмжавайки от безсилие, Ласитър най-сетне обърна внимание и на бележката:

Ласитър имаше лупа в бюрото си и я извади, за да разгледа по-подробно снимката. На преден план бяха Калиста и Джеси. Отляво имаше две паркирани коли, а в далечината — планини.

Ако ъгълът беше малко по-различен, щяха да се видят регистрационните табели на колите, което на свой ред можеше да му помогне да разбере поне в кой щат е направена снимката.

Снимката все пак даваше някакъв шанс, защото благодарение на лупата Ласитър можеше да види, че склоновете на планините отзад са насечени от ски писти. От четиридесетте човека в офиса все имаше вероятност някой да познае мястото. Обади се на Виктория по интеркома и я повика при себе си.

— Ще обявим конкурс — каза той, подавайки й снимката. — Уикенд за двама в Ню Йорк с поемане на всички разноски за онзи, който ми каже къде е направена тази снимка.