Чтение онлайн

Разтри очи и седна. Опита се да си представи „Мари Уилямс“ — или както там се наричаше в момента — да откарва буса някъде из пущинаците. И да го оставя да изгние там. А може да го е зарязала на някоя улица с ключовете на него и просто да си е отишла, както се бе простила с толкова много други неща.

Не! Ако бе искала да остави колата, щеше да го направи без усложнения. Само че не го бе направила. Беше изчезнала с него и със сигурност още го караше. Какво означаваше това, по дяволите?

Ако все още притежаваше буса, регистрацията вероятно беше на нейно име. Каквото и да е то… Където и да е тя…

Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Осъзна, че е действал, воден от инстинктите си. Само защото жената е родена в Мейн и снимката е направена в Мейн — или поне снимката на жената, която прилича на нея и за която Дик Бидъл твърди, че е в Мейн, — изобщо не означава, че в момента тя живее там.

От друга страна, защо не? Тя все трябва някъде да живее и макар свидетелствата в полза на подобно твърдение да не са особено надеждни… все пак по-вероятно е да живее в Мейн отколкото във… Финландия.

Ласитър посегна към телефона. В Мейн живееха около един милион души, така че колко ли буса от този модел можеше да има там? И колко от тях бяха собственост на жени? Поиска номера на Управлението за контрол на моторните превозни средства в Огъста и го избра. Естествено, не работеха. Дежурният го посъветва да позвъни отново в понеделник сутринта.

С въздишка Ласитър премина на следващата статия от купа. Беше разказ за хиромантията в женско списание, където екип от хироманти анализираше дланите на четири знаменитости. Според тях Калиста страдала от „прекомерна меланхолия“.

На следващата сутрин взе метрото за Кеймбридж и слезе на спирката за Масачузетския технологичен институт. Веднага съжали, че не бе дошъл с такси. Улиците бяха непроходими. Тоновете разпръсната сол бяха разтопили леда, но водата нямаше къде да се оттече, образуваше лагуни по кръстовищата и принуждаваше нещастните пешеходци да предприемат досадни обиколки и да се решават на отчаяни скокове.

Кабинетът на Торгоф беше в Катедрата по биология на Факултета по здраве, наука и технология, носещ името на Уитакър. Торгоф го очакваше — стегнат млад мъж с черна коса и радостна усмивка. Беше облечен неофициално — дънки, високи туристически обувки и червена тениска с двоен образ на Рой Орбисън под надпис: „Only the Clonely 49 “.

— Извинявам се, че съм в такъв вид — каза Торгоф и се надигна да му подаде ръка, — но… аз никога не се обличам иначе.

Кабинетът му бе малък и затрупан от книги и списания. Стените бяха покрити с таблици и списъци, тибетски календар, жълти стикери за напомняне, карикатури на побъркани учени. От тавана като мухоловка висеше прашен обемен модел на двойната спирала, изработен от парчета бял картон и градинска тел. До бюрото имаше молберт 50 , а на самото бюро, сред купищата листа, се мъдреше куб на Рубик — нещо, което Ласитър не бе виждал от години. Торгоф му посочи стол за сядане и се отпусна на своя — ергономичен шедьовър в зелено.

— Какво ви е известно за генетиката? — попита го той. Ласитър го погледна и сви рамене. — Въпросът не е подвеждащ — опита се да обясни Торгоф: — Ако започна да говоря за „локус оперони“ и „транскрипция на РНК полимеразата“… може да загубите интерес. Което няма да е добре. Така че защо просто не ми… — почука се с пръст по главата — кажете какво знаете?

Ласитър се замисли за момент.

— Мендел. Имало някой си на име Мендел. Свързан по някакъв начин с наследствеността…

— Добре! Наследствеността е важно нещо!

— Доминантни и рецесивни гени…

— Можете ли да обясните по-подробно?

— Не, но… някога можех. — Обърна очи към тавана, загледа се в молекулата на ДНК и каза: — Двойната спирала.

— Знаете ли какво е това?

— ДНК — просто каза Ласитър. — Макар че, като се замисля, май повече знам за ДНК-анализа отколкото за самата ДНК… като такава.

— Опитайте все пак.

— Добре… всяка от нашите клетки съдържа нещо, което се нарича ДНК. Самата ДНК е уникална за всеки индивид. По някакъв начин. Като пръстовите отпечатъци.

— Благодаря, О Джей! Нещо друго?

— Горе-долу това е всичко. Не бих могъл да направя разлика между хромозома и понтиак.

— Аха, аха, аха — Торгоф клатеше глава като професионален голф играч, помолен да си каже мнението за няколко аматьорски удара и внезапно осъзнал след ударите, че урокът трябва да започне с думите: „Това е голф стик и…“ — Окей — събра той мислите си след малко, — установихме, че в главата ви има бъркотия по отношение на думата „генетика“. Което е чудесно… Хм… няма проблем — Торгоф замислено издаде няколко странни звука с езика си в задната част на небцето и притисна пръстите на ръцете си един в друг. — Следващият въпрос: вашата сътрудничка ми каза, че се интересувате от Барези.

— Да.

— За кое от двете става дума: генетиката ли ви интересува, или Барези?

— Най-вече ме интересуват неговите научни изследвания.

— Окей! Тогава забравете за Мендел. Всъщност… Недейте! Защото между Мендел и Барези има много общо. И двамата са задавали основни въпроси. Освен това и двамата са изпреварили времето си.

— По-конкретно?

— Ами… когато Мендел е стоял в градината си и е записвал своите наблюдения над растежа на граха, всички са се кълнели в Дарвин. Който, както може би сте чули, е твърдял, че организмите еволюират като реакция на промените в околната среда, само че не е могъл да обясни механизма.

— А Мендел е успял?

Торгоф сви рамене.

— Не съвсем. Но се е досетил за две важни неща. Като например това, че унаследените характеристики се предават от поколение на поколение, независимо една от друга. Затова някои синеоки хора са далтонисти, но други не са. Това се нарича „принцип за независимост на асоциативността“. Освен това разбрал е и за доминантността. Видял е, че когато комбинирате високи с ниски растения, получавате високи… а не средни. Едва когато комбинирате хибридите един с друг, влизат в действие рецесивните гени и тогава се получават високи и ниски растения. Следите ли мисълта ми?

— Засега.

— Добре, защото това е важен момент. Заслугата на Мендел е в постулирането на някои от правилата, определящи наследствеността. На практика той разгадал една от най-старите мистерии на вселената… не че някой го е забелязал. Тогава всички се били вторачили в Дарвин и продължили да гледат само в него в продължение на още трийсет години. Така било, докато някои учени не провели някои експерименти и не попрочели насам-натам това-онова, за да открият, че всъщност са изобретили повторно колелото. Мендел бил минал по тези пътеки далеч преди тях… В голяма степен същото се получило и с Барези — продължаваше Торгоф. — Докато Барези вършел най-добрата си работа, всички гледали към Уотсън и Крик. — Професорът взе кубчето на Рубик и започна да го нарежда. — Той получил докторат по биохимия, когато бил… на колко… на двайсет и две години. През 1953-та, която за генетиците е нещо като 1776-та. Велика година! Научната общност се вълнувала, че някои основни проблеми са пред решаване. А ДНК — тази огромна молекула, присъстваща в клетките на всеки жив организъм — била в сърцето на всичко… По това време вече било общоизвестна истина, че ДНК е ключът към наследствеността. Но точно какъв е механизмът? Как регулира той химическите реакции в клетките? Защото всичко опира до това. До синтеза на протеини. — Торгоф поспря. — Дотук как е?