Чтение онлайн

В главата му ставаше нещо. Чуваше странни звуци… далечни, бълбукащи, шумящи…

За миг почувства под себе си твърда земя, която изчезна така бързо, както се бе и появила. Инстинктивно започна да блъска с крака във водата. А тя беше студена. Леденостудена… И режеше тялото му през дупката в костюма като с нож. Усещаше как жизнената топлина се изцежда някъде, и разбра, че след по-малко от минута ще се разбие върху скалите, ще потъне или ще се превърне в буца лед. Ужасяващата мисъл го накара да изохка. Отвори очи и през жилещата сол видя искрящ пръстен от червени пламъци.

„We are the sultans…“

Стена от блестящи черни камъни изникна неизвестно откъде, докато вледеняващият студ изтръгваше последния въздух от гърдите му. За секунда почувства нещо под ходилата си. Направи една, а след нея и втора неуверена крачка. Неочаквано водата пропадна надолу — до кръста, коленете, глезените. Разнесе се чаткане на камъни, увлечени от изтеглящата се вълна обратно в морето. В мрака наоколо пяната зловещо фосфоресцираше. За миг остана прикован на място, след което се обърна ужасен, за да види стоварващата се върху него вълна като тъмна бездна.

— Мамо… мисля, че се събуди!

— Сигурен ли си този път?

— Аха… Искаш ли да ти кажа защо?

— Не.

— Защото… Хей, ама ти каза не-е! — Смях. — Искаш ли да знаеш защо, мамо?

— Искам.

— Защото очите му са затворени, но мърдат отдолу. Наистина мърдат… бързо… сякаш подскачат.

Ласитър усещаше леко подухване по бузата си. Сладкия аромат на детски дъх. Брендън? После отново женския глас:

— Това, че ги мърда, не означава, че е буден. Просто е рефлекс. Сигурно ме е чул да изпускам тигана и макар че още спи, се е стреснал.

— Какво е „рефлес“?

— Рефлекс.

— Какво означава?

— Това е, когато тялото ти реагира само. Да кажем… че посегна с пръст към очите ти… ама бързо. Дори да не искаш, ти ще ги затвориш.

— Само че ако знам, че го правиш нарочно и няма да ми бръкнеш в очите, мога и да не ги затворя.

— Не, точно това е рефлексът — не можеш да му се противопоставиш. Когато нещо идва право в очите ти, ти ги затваряш, за да не бъдат наранени.

— Добре де, опитай… да ми бръкнеш в окото. — Леко засмиване. — Ама не наистина.

— Нека първо свърша с чиниите.

— Окей — и детският глас започна да си тананика някаква мелодийка.

Ласитър пък започна да си припомня нещо… Музика, вълна, потъване… Клепачите му потрепнаха отново и размитото малко личице на сантиметри от неговото отскочи назад стреснато.

— А-а-а! Той си отвори очите! — Детето се засмя, едновременно щастливо и изплашено. — Мамо! Той се събуди!

— О, Джеси… — Женският глас се приближи. — Толкова отдавна го гледаш и толкова силно искаш да се събуди, че…

— Не-е-е… Погледна ме. Наистина.

Светлината му причиняваше болка и Ласитър отново затвори очи, но този път не се хлъзна обратно в онова далечно и студено място.

Тогава женският глас се разнесе над главата му:

— Джеси! Той още спи…

— Мислех… може да е било рифлес.

— Ах, ти-и!… Как се извъди такъв умник? — След това сигурно го бе погъделичкала или го бе завъртяла във въздуха, защото детето се разсмя с истинска наслада.

— Искам пак!

В главата на Ласитър не спираше да се върти: „double-four… double-four…“После „буца лед“. След това „сигурно съм умрял“. Внезапно отвори очи.

Жената държеше момченцето под мишниците и го въртеше около себе си в кръг… Главата му бе отметната назад, косата му се развяваше. Едно завъртане, второ… скоростта намаляваше. Жената притегли детето към себе си и го пусна на крака. То залитна, закиска се и зачака стаята да спре да се върти.

Тогава погледите им се срещнаха. Момченцето веднага стана напълно сериозно.

— Виж! — Майката се обърна да види какво й сочи и замръзна. — Нали ти казах!

Щастието върху лицето на жената се смени с предпазливост.

— Прав си бил, Джеси. Буден е.

— Ние те спасихме — заобяснява Джеси, без да отмества големите си кафяви очи от Ласитър. — Мама ти вдиша въздух. Аз трябваше да броя — беше много важно — и после ти започна да плюеш вода. — Погледна го извинително. — Разрязахме обаче костюма ти и няма да можем да го поправим. Как…

— Ш-шт! — каза жената.

Малките пръстчета докоснаха челото му и го погалиха нежно.

— Ще се оправиш — увери го момченцето.

В този момент Ласитър чу собственото си дишане — тежко и накъсано.

— Бяхте в безсъзнание — обясни жената. — Два дни. — Ласитър простена. — Едва ви изтеглихме дотук от брега…

— Беше студен — намеси се Джеси. — И посинял. Но ние те спасихме.

В стаята се разнесе нов звук и Ласитър се намръщи, опитвайки се да го идентифицира. Накрая се досети. Трополене на дъжд по покрив. Вятърът виеше. Опита се да отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Жената каза:

— Джеси, донеси чаша вода.

— Добре — жизнерадостно отвърна момченцето, отдалечи се и някакъв стол се помръдна.

Когато се върна, жената повдигна главата на Ласитър до чашата в ръцете на хлапето. След няколко глътки тя пак немощно се отпусна.

— Имаше още един човек — каза Ласитър. — Само че как му беше името?

Жената се намръщи и бавно поклати глава:

— Намерихме само вас.

Роджър. Казваше се Роджър.

„We are the sultans…“

Изведнъж спомените го връхлетяха със сила, от която тялото му потрепери… Кати… Брендън… Бепи… Духовникът… Толкова много мъртви…

— Калиста…

Жената ахна и погледът й стана суров. Посегна към Джеси и го дръпна от леглото. За миг чуваше само бурята навън. Когато проговори отново, нежността в гласа й беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало:

— Кой си ти? — попита тя.

Втория път, когато се събуди, беше нощ. Масленожълтата светлина на двата окачени на стената газени фенера му позволи да разгледа къде се намира. Видя, че е в голяма стая със стени от чамови дъски, отворена нагоре чак до наклонените греди на покрива. Отсреща имаше грамадна камина, в която, зад прозрачна вратичка, танцуваха пламъци. Не видя нито жената, нито детето, но чу глас — по-скоро шепот — някъде зад себе си.