Чтение онлайн

Вторият предмет върху подноса беше бутилка — малка бутилчица, като онези, които раздават в самолетите. Беше обаче крайно необичайна, изработена от тежко стъкло. Създаваше впечатление за антика. Затворена бе с капачка от тъмен метал, изработена във формата на корона. Върху нея имаше микроскопичен кръст. В бутилчицата бе останала около половин пръст прозрачна течност.

— Сестрите и санитарите, естествено, са я отрупали с отпечатъците си — въздъхна Риордан. — Помогни ми, ако обичаш — каза той на Ласитър и му подаде пластмасовия плик с етикет, на който бе отпечатано:

Ласитър разтвори плика, а Риордан напъха с помощта на молив предметите.

— Къде е той?

Риордан не му отговори. Вместо това каза:

— Като се върна, ще заведа тези неща като веществени доказателства. Ще снемем от тях, каквито отпечатъци намерим, ще елиминираме тези на сестрите и санитарите, а останалото ще предадем в Бюрото за идентификация. После ще се опитам да науча нещо за бутилката. Ще изследваме течността и ще анализираме всичко по ножа. — Замълча за малко. — Виж… Не знам дали от това ще излезе нещо, но… който и да е този, сестра ти не му се е дала без бой. Патологът намери кръв и плът под ноктите й… на дясната й ръка. Ще поискам ДНК-тест. — Нова пауза. — Сега… ще се прибереш ли?

Ласитър последва Риордан до вратата. Детективът носеше плика пред себе си, стиснал горната му част между пръстите си. После спря, обърна се и сложи ръка на рамото му.

— Виждаш ли… Знам, че не трябва да говоря с теб по този начин. Не би трябвало да ти показвам и уликите. Нали разбираш… — Заби поглед в краката си. — Искам да кажа, че процедурно погледнато… ти си заподозрян.

— Така ли било?

— Така!

— Какви ги дрънкаш, Джим?

Риордан сви рамене:

— Ами ако се окаже, че сестра ти е завещала всичките си пари? Ако се разбере например, че си я мразил до дъното на душата си? Искам да кажа… Нали се сещаш?

— Това са дивотии!

— Дивотии са. Но ти обръщам внимание как би могло да изглежда отстрани. Има си правила, напомнят ни ги на оперативки… Нали се сещаш? Нямаш представа колко ни набиват в главата да обръщаме внимание на така нареченото „впечатление за неуместност“.

— „Неуместност“?

— Не! Впечатлениеза неуместност. Не е необходимо някой да извърши нещо неуместно. Достатъчно е само то да изглеждатака — ето, както аз ти показвам тези неща — Риордан кимна към плика в ръката си. — Ако някой ни види, може да си направи погрешни изводи. — Ласитър поклати безмълвно глава. Беше загубил способността да се ядосва. Освен това Риордан не казваше нищо по същество. А и стриктно погледнато… беше прав. — Както и да е — продължи детективът, — ти сигурно трябва да се обадиш тук-там, като единствен родственик да се погрижиш за някои неща… А и пресата се намеси още в началото. Щом надушат, че не е било обикновен пожар…

Здравият разум на Риордан му подейства като кофа студена вода. Внезапно Ласитър осъзна, че досега е бил като в тунел — мозъкът му дотолкова се бе фокусирал върху желанието да разбере какво се е случило, че бе забравил за обичайните задължения на „най-близък родственик“. Изведнъж се сети колко много неща трябваше да се направят при смърт в семейството. Риордан бе напълно прав. Разбира се, че трябваше да се обади на няколко човека. Кати бе единствената му родственица и макар че родителите им отдавна бяха починали, тя имаше бивш съпруг, приятели, колеги в радиото. Леля Лилиан. И Брендън. Вярно, Брендън нямаше баща, но имаше кръстници. Трябваше да се съобщи на тези хора. Те не заслужаваха да научат за трагедията от телевизията или вестниците. Докато вървеше редом с Риордан, списъкът в главата му набъбваше. Приготовления.Трябваше да плати за опело. Да избере ковчези. Да поръча надгробни плочи. Да купи гробове.

Имаше толкова много неща, които никой нямаше да свърши вместо него, но не можеше да спре да мисли за Брендън… Ножа… засъхналата кръв… полепналите косъмчета… Но защо някой… как бе възможно да има на Земята човек, който да пререже гърлото на едно тригодишно хлапе?!

— Ще говоря с Томи Труонг — каза Риордан. — Ще науча от него кога ще освободят телата и…

— Какво е състоянието му? — прекъсна го Ласитър.

— На кого? А-а… на Джон Доу? Тежко, но стабилно. Казват, че ще живее. Доволен ли си?

— Да.

— И аз.

Риордан проследи с поглед отдалечаването на Ласитър, докато зави на ъгъла. Голямо момче, помисли си той, високо, едро, широкоплещесто, атлетично. Което все опъва нервите на околните. Ето днес, влиза и се държи, сякаш мястото е негово.

Риордан се колебаеше дали заради връзката си с Ласитър да не се откаже от случая. Да го прехвърли на някой друг. Но това щеше да бъде чиста проба страхливост, защото — ако забравеше за скромността, — той си оставаше най-добрият специалист по убийствата в целия участък и никога нямаше да си прости, ако прехвърлеше случая на друг само заради опасенията си да не оплеска нещата.

Да, Ласитър щеше да бъде проблем. Нямаше никакви съмнения по този въпрос. Но той щеше да се държи с него като с всеки друг и ако това провалеше шансовете му да го вземат на работа в компанията на неговия приятел… ами, значи така е било писано.

Не че случаят изглеждаше заплетен. Разполагаха със заподозрян и с оръжие на убийството. Щяха да научат още неща — Риордан не се съмняваше в това. Дори и да не откриеха нови свидетели, прокурорът щеше да формулира обвинение. Не знаеха името му и нямаха представа какъв може да е мотивът му, но това нямаше да има значение, когато докажеха какво е направил.Затворите са пълни с Джон Доу-вци, убили хора по причини, които нормалните не разбират.

Пък можеше и да имат късмет. Току-виж мистър Доу се окаже куко. И установят, че го е направил, защото кучето му е наредило. Или пък изникне някоя голяма застраховка. Бивш съпруг. Приятел…

Надяваше се да се окаже нещо просто и убедително, защото иначе Ласитър нямаше да му даде мира — едва ли бе успял да го впечатли с опита си да го предупреди — и щеше да започне да го кара да направи това, да провери онова. Дори още по-лошо. Всъщност, ако самият Риордан бе на мястото на Джо Ласитър, ако притежаваше собственаголяма детективска агенция, ако убитата бе неговасестра и закланото дете бе неговиятплеменник… хм, той просто би направил собствено разследване с всички възможни ресурси, с които разполага. А нещастният полицай, натоварен с убийството — бедният Джим Риордан, — щеше да си се препъва на опашката, където и да се появеше.

Защото Джо можеше да отдели поне дузина от своите служители и да ги хвърли в случая! Дузина ли? Глупости, две дузини! И то не кой да е, а все хора, работили за ФБР, ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците, бивши журналисти от „Вашингтон поуст“. Изобщо този човек разполагаше с повече хора, и нека погледнем истината в очите — по-качествени, отколкото държавата. В това нямаше никакво съмнение. Да не говорим, че можеше да хвърли толкова пари, колкото бяха нужни. С две думи, когато Джим Риордан отидеше да разпита някакъв свидетел, щеше да научи, че Ласитър вече отдавна е говорил с него. Така Ласитър щеше да може да прави изводи дни, преди Риордан да има шанса да се добере до тях. И Риордан щеше да си губи времето с разследване на следи, които Джо отдавна е изоставил като безнадеждни. Просто нямаше избор.

Тези размишления го изморяваха. И не само те — просто си беше изморен. Бяха го вдигнали в полунощ и оттогава досега бе изкарал предимно прав. Боляха го краката. Адреналинът в тялото му отдавна бе изгорял. Имаше усещането, че главата му е обвита с паяжина. Нуждаеше се от чаша кафе, но преди това трябваше да се обади в участъка.

Налагаше се, защото Ласитър се бе оказал дяволски прав в едно и това бе колата на Джон Доу. Щеше да поиска да пратят патрул по „Кезуик Лейн“ и съседните улици и да проверят в компютъра номерата на паркираните там коли. Ако се натъкнат на кола, която не принадлежи на квартала, щяха да обиколят къщите една по една и да разпитат за собственика. И ако не го намерят, тогава щяха да вземат колата и да открият на кой адрес е регистрирана. Ако собственикът не се окаже вкъщи, щяха да открият къде работи и да проверят там. А ако е наета? Тогава щяха да поискат договора.