Чтение онлайн

Централата на „Умбра Домини“ (или „Сянката на Бога“) бе в една четириетажна вила на Виа Витербо, само на няколко преки от сградата на Неаполитанската опера. Основан през 1966, т.е. малко след Втория ватикански събор, каноническият статус на ордена си оставаше един и същ вече трийсет години: „мирска институция“ с повече от петдесет хиляди члена и „мисии“ в тринайсет страни. Макар отдавна да се правеха постъпки за издигане до „лична прелатура“, според повечето ватикански наблюдатели „Умбра Домини“ трябваше да е благодарен, че изобщо има нещо общо с Църквата.

Орденът беше против реформите на Ватикана–2. Неговите говорители атакуваха усилията на Събора да „демократизира“ вярата, виждайки в тях отстъпление пред силите на модернизма, ционизма и социализма. Най-влудяващата според „Умбра Домини“ реформа бе отказът от месата на латински, което означаваше разбиване на хилядолетна традиция и разкъсване на спойката, обединяваща католиците, пръснати по четирите краища на света. Според „Умбра“ месата на роден език бе „извратен ритуал, профанизирана версия на Божествената литургия“. По думите на основателя на организацията „новата меса“ можела да се обясни само по един начин: очевидно по време на пренията в хода на Ватикана–2 на трона на Свети Петър е седял Антихриста.

И това не беше всичко. Макар възгледите на ордена да не бяха оформени в публикуван документ, знаеше се, че той осъжда либералния възглед, според който и в останалите религии има зрънца истината и че — както прокламираше Ватикана–2 — техните последователи „се радват на Божията любов“. Ако това е така, аргументираше се „Умбра“, тогава Църквата носи вина за преследване заради религиозни убеждения и за масови убийства. Как иначе биха могли да се обяснят шестнайсетте века наложена с папска доктрина верска нетърпимост, стигнала апогея си в Инквизицията? Освен с допускането, че доктрината е била вярна винаги и че последователите на други религии всъщност са неверници… и врагове на истинската Църква.

Критиците на ордена бяха надигнали глас за неговото отлъчване, но папата се бе поколебал, явно страхувайки се да не провокира схизма. Години наред емисарите на Ватикана се срещаха тайно с водачите на „Умбра Домини“, докато накрая не бе постигнат компромис. Орденът получаваше от Ватикана официално признание и разрешение да отслужва меси на латински, но при условие че положи — образно казано — клетва за мълчание. В бъдеще „Умбра“ нямаше да прави публични изявления, а намирането на последователи щеше да става по пътя на личното убеждаване, не чрез разпространение на литература.

Неизбежната последица от това бе, че „Умбра“ се затвори в себе си. Водачите изчезнаха от публичното пространство и престанаха да дават интервюта. От време на време в Щатите или Европа се появяваше епизодична статия, предупреждаваща, че организацията се превръща в култ. „Ню Йорк таймс“ я обвини в „прекомерна потайност и насилствена вербовка на членове“ и открито спомена за огромното й богатство, натрупано незнайно как само за няколко години. Английският „Гардиън“ отиде по-далеч, споменавайки за съмнително големия брой политици, индустриалци и магистрати, станали членове на групата. Вестникът прозрачно намекваше, че „под прикритието на религиозен орден надига глава една неофашистка политическа организация“.

Обвинението бе отхвърлено с много чар от човека, когото отец Маджио бе дошъл да види в Неапол. Това бе младият и наистина очарователен „кормчия“ на „Умбра Домини“ Силвио делла Торе.

Делла Торе взе отношение по обвиненията за неофашисткия характер на организацията пред аудитория от нови членове, сред която бе — вярно съвсем отзад, притиснат към стената — и Донато Маджио. Обръщението бе направено в старата, но все още действаща, черква на Сан Еуфемио, дадена на ордена още в първите години на съществуването му.

Черквата бе построена още през осми век на мястото на древен храм на Митра. Вековете й бяха завещали течащ покрив и рушащи се стени, така че алтернативата пред отдаването й на „Умбра“ бе да се изравни със земята, за да не пострада някой.

Орденът я бе възстановил — както впрочем и бе обещал, — макар в примитивната сграда отдавна не бе останало нищо от онова, което привлича търсачите на антични паметници на културата и ги кара да извиват шии и да цъкат с език. Само на половин ден път оттук въпросните ценители можеха да се насладят на творенията на Джото, Микеланджело, Леонардо или Фра Липо Липи. Или на Рафаел и Бернини. Не, Сан Еуфемио определено не привличаше ценители.

Вярно, отвън бе украсена с две кипарисови врати, оцелели през вековете — семпли, но здрави. Интериорът обаче бе мрачен и потискащ. През малкото прозорци едва се процеждаше светлина, защото бяха от минерала селенит — предшественик на стъклото, той пропускаше наистина част от слънчевите лъчи, но бе доста далеч от прозрачността.

А и останалите неща бяха малко… обезкуражаващи. Сърцето на неособено популярния светия се съхраняваше в отблъскваща мощехранителница. Една страховита картина изобразяваше Благовещението. Тя бе толкова потъмняла от старост, че можеше да се разгледа донякъде само в слънчев ден. На всичкото отгоре Дева Мария бе изрисувана с безизразно лице, обърнато към Светия Дух, който, противно на църковната традиция, бе показан не като благ човек, а като безтелесно око, плуващо из въздуха.

Но в тази потискаща атмосфера Делла Торе грееше като свещ. В деня, когато реагира на обвиненията в пресата, че „Умбра“ е неофашистка организация — същия ден, когато Донато Маджио стана член на ордена, — младият духовник анализира ситуацията с подкупваща лекота. Първо се усмихна, после вдигна ръце и съжалително поклати глава:

— Пресата — бе започнал той, — пресата ме изумява, защото, от една страна, позицията й е несъстоятелна, а от друга — показва чуждо влияние. Първо се оплакват, че говорим прекалено много — продължил бе той, намеквайки за дните, когато „Умбра“ бе тръбяла на висок глас възгледите си, — а сега ни укоряват, че изобщо не говорим. Интерпретирайки тенденциозно поведението ни, те погрешно възприемат сдържаността ни като потайност, а братството — като конспирация. Така само доказват, че си остават верни на себе си. — Сред конгрегацията се разнесе весел шепот. — Пресата винаги представя нещата в погрешна светлина — заключи Делла Торе — и в това отношение никога няма да разочарова читателите си. — Новоприетите членове се усмихнаха.

Отец Маджио остана едновременно доминиканец и член на „Умбра“, в чиито редици имаше много свещенослужители, но заради светския характер на ордена, това не създаваше морален проблем. Все пак, отец Маджио бе малко по-особен случай, защото не само бе духовник, но и работеше във Ватикана. Стъпил с по един крак в двата свята, той добре разбираше страха, който единият предизвикваше в другия. За Ватикана „Умбра Домини“ бе екстремистка група, действаща на ръба на поносимостта, своеобразна католическа Хизбула, която всеки момент ще експлодира. От своя страна „Умбра Домини“ виждаше във Ватикана онова, което си беше или поне оставяше впечатление, че е — препятствие. Голямо, нелепо и… съществуващо.

Макар отец Маджио официално да не се познаваше със Силвио делла Торе, той не срещна никакъв проблем да си уговори лична среща. Когато разбра, че един от помощниците на кардинал Орсини иска да говори с него по въпрос от изключителна важност, Делла Торе предложи да вечерят заедно още същата вечер. Според Маджио той бе стигнал до погрешното заключение, че длъжността секретар на Орсини е постоянна, но… какво от това. Макар да знаеше, че е жалък книжен плъх, бе убеден, че Делла Торе ще иска да чуе онова, което бе дошъл да му разкрие.