Чтение онлайн

— Какво? Кой? Какви ги разправяш?

— Говоря за сестрата. Защо е носила със себе си ключовете за колата? Жените, които познавам, не държат ключовете в джобовете си. Освен това тя… разбирам, че е била дежурна, нали така? Жените държат ключовете от колата в чантичките си, в чекмедже на бюрото или каквото там имат в болницата…

— Може смяната й да е свършила или да е отивала към колата си, за да вземе нещо от нея. А може и просто да е от онези жени, които държат ключовете в себе си.

— Ще се поинтересуваш ли?

— Да, разбира се.

— Мен ако питаш, една сестра няма да носи връзка ключове със себе си през целия ден.

Риордан не отговори нищо в продължение на няколко секунди, после каза:

— Не знам. Въпросът е интересен. Ще я попитаме, но… тя просто може да ни каже, че ги е носила в себе си и толкова.

— Да, знам. Просто… това е едно от онези неща… Не забравяй да я попиташ! Защото вероятно се сещаш, но твоят случай от решен се превърна отново в нерешен.

Същата нощ Ласитър остана в офиса до късно. Изяде поръчаната тайландска вечеря направо от кутията, както си седеше зад бюрото. До коляното му имаше бутон, управляващ плъзгащия се капак пред трите телевизора в шкафа — архитектурна модификация на предишните обитатели на тези помещения, които бяха правили реклами за изборната кампания на Дан Куейл. Ласитър натисна бутона с коляно и панелът безшумно се плъзна встрани.

Новините в единайсет започнаха с бравурна музика. На екрана се появи снимка на Грималди и водещият съобщи за „дръзкото бягство, довело до скръб в семейството на един полицай и появата на още един убиец на свобода сред нас“. Последва реклама на „Вашингтон поуст“ („Ако не си го купите, няма да го имате!“) и едва след това дойде ред на „водещата новина“.

Самата тя беше представена от няколко души. Първо наперена блондинка (някоя си Рипси) изрецитира какво е видяла на паркинга пред болницата на фона на прекатурената количка. Последва „Ти си, Бил“ и камерата се премести върху човек от бялата раса на средна възраст с кръвясали очи и безсмислено много коса, който стоеше на чезнещ в мрака път, „недалеч от Олни“. Човекът разказа за „травмиращото изживяване на сестрата“, след което дойде ред на Мишел — чернокожа с тих глас, — седнала в кметството на Рестън заедно със съкрушената майка на Дуейн. Жената гледаше в камерата с празен поглед, неспособна да промълви дори една дума.

Ласитър проследи репортажа с клечки за ядене в едната ръка и бира в другата. Беше му трудно да следи внимателно какво се приказва. Имаше някаква истина в твърдението, че телевизията е способна да изцеди драмата от чуждото нещастие, правейки го по този начин поносимо дори по време на вечеря. Смъртта на сестра му, последователните „кремации“ на племенника му, бягството на Грималди… Телевизията бе успяла да поднесе тези трагедии под формата на нещо забавно. Или ако не чак „забавно“, то поне като „зрелище за масите“… фонов шум, нещо по-различно от онова, което е всъщност… а именно личнонещастие.

Мислеше си за тези неща малко отнесено и без да внимава в картината, когато му направи впечатление, че и тримата репортери носеха един и същи шал в черно и бежово, който тушираше индивидуалностите им. Правеше ги да изглеждат като членове на едно и също племе…

Усмихна се на тази си мисъл, но усмивката му бързо посърна, когато се сети, че точно Кати бе имала навика да прави подобни язвителни забележки. Раздразнен, Ласитър изключи телевизорите, а после и осветлението, след което си тръгна, успокоявайки се с: „Поне Риордан отново пое случая“. Което го депресира още повече. „Господи — каза си той, — в какви неща се опитваме да намерим утеха“.

Не можеше да заспи. Беше му трудно да забрави кухото изкънтяване на главата на Писарчик в пода, а още повече гледката на стърчащата от окото на полицая химикалка.

Въртеше се в леглото с мисълта, че може и да не намерят Грималди втори път, което означаваше не само че може да отърве наказанието, но и че никога нямаше да се разбере защо сестра му и племенникът му са били убити.

Чао.

Накрая все пак се унесе в неспокоен сън, измъчван от образа на Кати и картината на нещо, случило се, когато бяха деца.

Тогава Кати беше може би на дванайсет, а той — на седем. Бяха в Кентъки, на езерото, в гребна лодка, не по някаква специална причина, а по-скоро за да бъдат далеч от Джоуси. Кати бе легнала на носа и четеше някакво списание. Носеше новите си слънчеви очила, направени по специална поръчка и с рамки, избрани две седмици преди рождения й ден. Бяха й ги донесли като подарък на самата дата. Обичаше тези слънчеви очила, носеше ги през цялото време, дори вкъщи и даже вечер.

Беше ги вдигнала на челото си, докато четеше. В един момент тя внезапно стана и те паднаха зад борда. Още чуваше в главата си писъка й и още виждаше как очилата бавно потъват към дъното. Изглеждаше толкова лесно да се извадят. Кати веднага скочи, без да се замисля. Гмурна се и ги затърси. Напразно! После дойдоха с маски и шнорхели и прекараха часове наред без никакъв резултат. Очилата просто бяха изчезнали.

В съня си се виждаше как плува под водата и зърва очилата на дъното — кой знае защо бяха с кръстосани дръжки, сякаш Кати ги бе оставила на масата. Гмурваше се отново и отново, но блясъкът все се оказваше или парче кварц, или кутия „Будвайзер“, или игра на светлината. Накрая изплува на повърхността с празни ръце. Стресна се и се събуди с все същото чувство… че е предал сестра си.

Когато на следващата сутрин отиде на работа, Фреди Декстър украсяваше коледното дърво във фоайето. Щом видя Ласитър, той бутна кутията с украшения в ръцете на секретарката от рецепцията и го догони.

— Какво има?

— Стъкло — отговори Фреди, явно доволен от себе си.

— Моля?

— Малката бутилка — напомни му Фреди.

— А, да… Можем да поговорим в кабинета ми. — Влязоха един подир друг и Ласитър му направи знак да седне. Самият той се настани зад бюрото си и вдигна телефона: — Кафе?

Фреди поклати глава. Ласитър върна слушалката, облегна се на стола и зачака. Фреди прочисти гърло:

— Оказва се — започна той, — че бутилката е по-интересна, отколкото би могъл да предположи човек.

— Така ли?

— Да… Искам да кажа, че можеш да я гледаш, дори да пиеш от нея… но това е само привидното, зад което се крие много повече.

— Добре. Честно казано, надявах се да се окаже така.

— Ако искаш, ще ти разкажа маса интересни подробности от рода на „качеството на духане“, самата тръба…

— Каква тръба?

— Тръбата, с която става духането. Измислена е в Месопотамия. Говоря напълно сериозно… нямаш представа колко трудно е било да се създаде прозрачно стъкло.