Чтение онлайн

— Така е.

— А гласува за тези… мотористите?

— Motore.

— Да де, само че това ще го направи първия пешеходец в историята на човечеството, който се бори за повишаване на допустимата скорост.

Джуди се засмя и посегна към факса.

— Пак ще говорим — обеща тя и тръгна към вратата.

— Чакай малко — спря я Ласитър. — Имам още един въпрос.

— Отговорът — тя се обърна с лице към него — е „деветстотин долара“. Казва, че работил шестнайсет часа.

— И ти му вярваш?

— Да, той е отличен детектив и знаеше, че става дума лично за теб. При това е достатъчно умен, за да се досети, че ще бъдеш разочарован. Допускам дори че е вложил повече часове от фактурираните.

Ласитър вдигна листа.

— И какво мислиш?

Джуди присви замислено устни.

— Мисля, че твоят човек е таен агент.

Ласитър кимна.

— Да — въздъхна той, — и аз започвам да мисля така.

Беше вторник следобед. Ласитър седеше зад бюрото си и се чувстваше пълен глупак. Беше прехвърлил всичко на Джуди, Лио и Бил и компанията вървеше на автопилот… или поне му се искаше да мисли, че е така. Единствената непроверена нишка бе възложил на Фреди Декстър, затова сега просто седеше и плетеше пръсти.

Отиде до прозореца и погледна навън. После запали огън и го остави бавно да угасне. Изчете „Уолстрийт джърнъл“ от край до край, замисли се дали да не излезе да потича, но намери маса причини да си го спести. Сети се, че трябваше да се обади на Клеър и да й предложи да вечерят заедно. В този момент телефонът иззвъня и в слушалката се разнесе безизразен и тих глас.

— Джо?

— Уди!

— Пуснах твоя човек в машината.

Джо очакваше да чуе точно тези думи, но нещо в тона на Уди не беше наред.

— Благодаря. Признателен съм ти.

— Не бързай да ми благодариш. Виж какво ще ти кажа, Джо… — Пауза. — Този тип… Този тип ме плаши до смърт!

Ласитър се сепна от начина, по който бе изречена фразата.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ме плаши до степен да съжалявам, че съм си сложил името тук-там. — Ласитър не знаеше какво да каже. — Нека те попитам нещо — обади се Уди след късо мълчание.

— Какво?

— Правил ли си други справки за него?

— Да, имаме сътрудник в Рим. Това проблем ли е?

— Не за мен. Но ако държите на него, пратете го надалеч.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам!

Ласитър не можеше да повярва на ушите си.

— Ама той нищо не е научил.

— Естествено, че не е. Не си ли разбрал досега, че този човек е сериозна работа. Много! Предполагам, научили сте, че е гласувал или нещо подобно? — Мълчанието на Ласитър бе красноречиво. Двамата безмълвно стояха със слушалки до ушите — така както могат да го направят само близки приятели. Накрая Уди проговори: — Да те питам още нещо, а?

— Питай.

— В какво се е забъркала твоята сестра?

— Забъркала?В нищо не се е забърквала, Уди! Тя имаше малко дете. Имаше си и работа. Гледаше по телевизията „Приятели“. Обичаше сладолед. Та ти я познаваше,за Бога!

Уди се замисли и въздъхна:

— Е, тогава може да е попаднал на грешен адрес.

— Може. Само че на този адрес бяха двама. Защото, ако вярвам на очите си, той почти беше отрязал главата на племенника ми. — Отново дълго мълчание, нарушено този път от Ласитър: — И какво за него? Какво научи?

— Франко Грималди е онова, на което му казват „тежка артилерия“. „Чистач“ от голям калибър. Убива хора… които вече са известни. Чувал ли си за СИСМИ?

— Не, какво е СИСМИ?

Уди пак въздъхна:

— Ще ти изпратя нещо.

— Искаш ли номера ми във „Федекс“?

— Не, утре следобед ще те навести дипломатически куриер с куфарче, вързано за китката му. Ще извади от него плик с моя отчет. Ще ти го връчи, след което ще си тръгне. Отвори го. Прочети го. Унищожи го с машината. Изгори остатъците. А после… Разбъркай пепелта.

Ласитър стоеше при прозореца и мислеше за тревогата в гласа на своя приятел, когато на вратата се подаде секретарката му.

— Някой си Писарчик на телефона, сър.

— Добре — каза той, — ще го поема… Ало?

— Мистър Ласитър?

— Да!

— Обажда се полицай Писарчик от полицейския участък на Феърфакс. Как сте?

— Добре.

— Реших да ви позвъня, защото имаме добри новини.

— Така ли?

— Да, сър! Идентифицирахме заподозряния в убийството на сестра ви. Оказа се италиански гражданин: Франко Грималди. Детектив Риордан спомена, че трябва пръв да научите.

— Чудесно.

— Другата причина, която ме накара да ви обезпокоя… Мисля, че знаете, че детектив Риордан вече не работи по случая.

— Разбрах.

— С него отсега нататък се занимавам аз, така че… няма да е лошо двамата с вас да се срещнем и да поговорим.

— Окей. Защо не се отбиете при мен? Знаете къде е офисът ми.

— Отлично! Само че днес няма да мога. Ще ви съобщя под секрет…

— Да?

— Днес в четири и трийсет преместваме задържания…

— О…

— Да, сър. Откарваме го в болнична килия в главната болница на Феърфакс. След това имам оперативка в участъка…

— Добре, тогава по-нататък тази седмица?

— Да, сър.

Ласитър остави слушалката и погледна часовника си. Минаваше четири. Навън бе завалял лек снежец. Въпреки това може би щеше да успее.

Беше кротък шофьор, но този път си позволи да кара по-агресивно. Акурата сновеше като совалка между останалите коли, докато се носеше по шосе 66 към болницата.

Онова, което правеше в момента, бе безсмислено. Знаеше го, но не му пукаше. Искаше да види убиеца на сестра си отблизо… и не само да го види… Искаше да му зададе някои въпроси. Дори нещо повече… Умираше от желание да издърпа кучия му син от количката и да му разбие лицето в пода.

Точно това му се искаше да направи. Но щеше да се примири и с по-малко. Не беше сигурен какво точно би желал да чуе от този човек. Може би щеше да му извика нещо от рода на „Хей, Франко…“, колкото да види лицето му, когато чуе един непознат да се обръща към него с Франко Грималди.