Чтение онлайн

Но дали тя щеше да бъде достатъчна, за да ги държи далеч от вълните?

Очите му сълзяха от силния вятър. Нещо прелетя от едната им страна: спасителна лодка, едва зърнато размазано цветно петно, което бързо изостана назад…

И надолу.

Вече набираха височина!

Чейс се изпъна напред, за да запази позицията си, а Нина висеше зад гърба му. Ускорението от двигателите, комбинирано с ъгъла на крилете беше достатъчно, за да ги вкара в режим на постепенно, но стабилно издигане. Той погледна към панела за управление и видя как цифровият висотомер бавно, но постепенно се покачва. Припомни си какво му беше казал Мичъл за количеството гориво, което глайдуингът можеше да носи, и се опита да изчисли до каква височина биха могли да се изкачат, преди да свърши. Знаеше много добре, че Нина щеше да го сметне за секунди, но ревът на вятъра и двигателите щеше да му попречи да й предаде информацията — освен това я усещаше как трепери и му беше ясно, че в главата й се въртят съвсем различни неща от температура и гравитация.

Около три хиляди фута, изчисли го най-накрая той. Щеше да има видимост до над шейсет мили — ако въобще имаше какво да се гледа. Мичъл едва ли би искал наблизо да има други морски съдове, които да видят когато стреля с оръжието. Въпросът беше дали ще успеят да прелетят достатъчно разстояние, за да достигнат до някой кораб в района.

Глайдуингът продължи да се издига. Хиляда фута и нагоре. Чейс усещаше как сърцето на Нина тупти — бързо, уплашено… но ритъмът му постепенно се забавяше.

Но не защото се успокояваше. Защото беше започнала да замръзва от ледения вятър.

— Не ме оставяй! — извика той. Ръката й се вкопчи в него. Но студът така или иначе щеше да вземе своето — дори той не би могъл да издържи вечно. Години бяха изминали от времето, когато беше тренирал оцеляване в такива условия.

Минутите минаваха, висотомерът продължаваше да се покачва, двигателите виеха. Не оставаше много гориво. Чейс избърса очите си и разбра, че сълзите му замръзват на лицето. Дори едва усети докосването, нервите му бяха станали безчувствени.

Три хиляди.

На китката му проблесна червена светлина. Предупреждение за горивото. Оставаше една минута или трийсет секунди, или десет? Не знаеше. Но с издигането беше свършено, предстоеше дългото плъзгане надолу, към черната неизвестност…

Светлини!

Някъде далеч напред, малко съзвездие в синьо и жълто. В почти непрогледната тъмнина беше трудно да се прецени разстоянието, но Чейс се съмняваше, че ще е повече от двайсетина мили. Дали глайдуингът щеше да успее да ги отнесе до там?

Нямаше друг избор, освен да го разбере по трудния начин. Той направи вираж и се изравни с кораба.

Двигателите се закашляха и спряха. Единственият шум, който се чуваше, беше воят на вятъра.

Той усети как ръцете на Нина се отпускат.

— Нина, не заспивай! — изкрещя той. — Пред нас има кораб, ще успеем! — Не беше сигурен в това, но дори и да лъжеше, тя нямаше как да го опровергае.

Висотомерът вече отчиташе снижаване. Той се изпъна назад колкото можеше, опитвайки се да запази височината, но без двигателите спускането беше неизбежно.

Две хиляди фута. Светлините все още бяха надалече, но се приближаваха, съзвездието вече приемаше желаната форма.

По-малък от „Аврора“, корабът може би се намираше и по-близо, отколкото бе предполагал. Траулер?

По-близо. Хиляда и петстотин фута. Нина се беше от пуснала съвсем върху въжетата, хватката й отслабваше, ритъмът на сърцето се забавяше. Неговото лице бе станало абсолютно безчувствено, същото беше на път да се случи и с протегнатите му ръце.

Хиляда фута. Разстоянията между светлините започнаха да се изпълват с по-плътни цветове, корабът изникна от мрака като във филм. Петстотин. По-близо. Четиристотин, три…

Нина се отпусна съвсем. Той се опита да запази позицията си, но ръцете и краката й се подмятаха от вятъра и ги забавяха. Двеста, сто, продължаваха да падат бързо…

Корабът се устреми към тях, право напред една мачта изскочи от мрака. Чейс зави встрани, губейки височина. На палубата се виждаше нещо, купчина мрежи с нещо блестящо сред тях. Той се насочи към тях, последен шанс, преди да ги прелетят и да паднат във водата…

Блъснаха се в мрежите. Крилата изтрещяха и се счупиха, но Чейс вече беше обгърнал Нина с ръце, за да я защити от удара в голямата купчина риба, разпръсквайки току-що уловената треска по цялата палуба. Другият край на мрежата беше захванат в една лебедка; те се плъзнаха към нея, преди отново да се озоват сред пляскащите с опашки риби.

— Боже всемогъщи! — изпъшка Чейс. Може и да не усещаше нищо, но обонянието му си беше наред. — Каква смрад! — Той се огледа и забеляза група рибари, които го гледаха втрещени.

Нина се размърда в прегръдката му.

— Нина! Добре ли си? Нина!

— Еди… — прошепна тя замаяно, като отново се размърда — този път, за да облегне глава на гърдите му с изражение на задоволство, със затворени очи. Но това не трая дълго. Носът й се сбърчи и тя се намръщи. — Каква е тази миризма?

Чейс се засмя облекчено и я прегърна. Погледна към рибарите, които се събираха около мрежата.

— Здрасти, момчета — рече той. — Случайно да имате път към Англия?

Англия

— … Така че за мен е чест да стоя тук до откривателката на гробницата на крал Артур, жената, която още веднъж пренаписа учебниците по история… доктор Нина Уайлд.

— Благодаря ви, господин премиер — каза Нина, изчервявайки се от аплодисментите, които съпровождаха куцукането й до микрофона. Бяха се погрижили добре за раната й и я бяха уверили, че с времето ще се възстанови напълно, но от случката бе минала по-малко от седмица и кракът все още я болеше.

Малкият подиум, върху който стояха, беше издигнат в подножието на Хълма Гластънбьри. Зад него кордон войници отбелязваше местоположението на входа към гробницата, в която вече се провеждаха мащабни археологически разкопки. Тя погледна към насъбралата се тълпа, която бе много по-голяма, отколкото бе очаквала; освен неизбежните представители на пресата и полицейската охрана, телохранители и бюрократи, които съпровождаха премиер-министъра на Великобритания, тук се беше събрала тълпа от обикновени хора, които искаха да станат свидетели на един от онези редки моменти, в които митът се оказва действителност.

Но сред всички лица, вдигнати към нея, вниманието на Нина беше съсредоточено единствено върху едно. Чейс стоеше близо до сцената. Въпреки многобройните рани и шевове по лицето му, той все пак успя да се ухили, докато й ръкопляскаше. С него бяха Елизабет, Холи и баба й, както и Мак. Тя му се усмихна в отговор, след което обърна глава към тълпата.

— Благодаря ви — повтори няколко пъти, в очакване ръкоплясканията да спрат. — За мен е чест да бъда тук. Но преди всичко съм длъжна да заявя, че не открих гробницата сама — помогнаха ми много други хора. За съжаление някои от тях вече не са сред нас. Великите съкровища от миналото могат да предизвикат страхопочитание и възторг, но могат да възбудят алчност и насилие, които отнеха живота на мои приятели. Преди да продължа, бих искала да помълчим за миг, за да почетем паметта им.