Чтение онлайн

Нина не се засмя.

— Всъщност настоящият ми проект в АСН се връща толкова назад във времето, колкото не съм стигала досега — дори преди Атлантида. Опитвам се да се възползвам от предимствата, които ми предлага достъпът на АСН до археологическите и антропологични данни от цял свят за разселването на човешкия род по Земята в праисторически времена. — Ентусиазмът й растеше и тя продължи да говори все по-бързо. — Основният модел на експанзията на човечеството от Африка през Азия и по-късно до Америките и Европа е доста добре развит. Понижаването на нивото на световния океан през ледниковия период позволило на древните хора да пътуват надалеч и да се разселят по места, които сега се намират под вода — в Индонезия например има едно много обещаващо място, което смятаме да проучим по-късно тази година.

— С нетърпение го очаквам — каза Чейс. — Страхотно ще бъде най-накрая да изляза от офиса и да свърша малко работа!

— Внимавай какво си пожелаваш — пошегува се Нина. — Всъщност целта ми е да открия откъде точно е произлязло човечеството; люлката на цивилизацията, така да се каже.

Долтън повдигна вежди.

— Това ми прозвуча така, сякаш сте тръгнали да търсите Райската градина.

— Може и така да се каже. Въпреки че нямам точно предвид Адам и Ева, които разговарят със змията. Откриването на точното място, където хомо сапиенс се е развил от древните хоминиди, със сигурност няма да ощастливи креационистите! — Тя усети, как Долтън се напряга, а Амороз се прокашля предупредително. — О, господи, извинете, те са част от вашата… от вашата „база“, нали? Простете.

— Няма нищо — отвърна Долтън и леко се усмихна. — За щастие моята база не включва единствено креационисткото крило. Дори част от моите поддръжници наистина вярват, че Земята се върти около Слънцето! — Той се засмя пресилено, антуражът му веднага го последва. Нина също се засмя, изпълнена със смесица от смущение и облекчение. — Това наистина звучи очарователно, доктор Уайлд. Въпреки че ще бъде трудно да се надминат открития като Атлантида и гробницата на Херкулес — и то още преди да сте станали на трийсет! Скоро ги навършихте, нали?

— Да, така е — отговори Нина, не особено доволна от напомнянето за възрастта й.

— Е, аз съм убеден, че имате достатъчно време за още много открития! — отново се засмя Долтън. Нина също се засмя, но този път бе неин ред да звучи пресилено.

Президентът тъкмо се накани да се отдалечи, когато Чейс се обади.

— Простете, господин президент, но мога ли да разговарям с вас за нещо? Насаме? — Той кимна с глава към едно ъгълче, на няколко метра от групичката.

Долтън размени погледи с екипа си, след което се усмихна и се отдалечи от тях, наблюдаван неотстъпно от вездесъщите агенти на тайните служби.

— Разбира се. Какво мога да направя за вас, господин Чейс?

— Исках да ви попитам какво става със София.

— София Блекууд ли имате предвид?

Чейс едва се сдържа да не отговори „не, София Лорен“, но успя да потисне саркастичната реплика. Бившата лейди Блекууд — наскоро британският парламент я беше лишил от титлата й — беше и бивша съпруга на Чейс… и главен организатор на планирания терористичен акт с ядрено оръжие, който двамата с Нина едва бяха успели да предотвратят.

— Да, София Блекууд. Последно разбрах, че е била преместена в Гуантанамо бей. Кога възнамерявате да я изправите пред съда?

— Преместихме я в Гуантанамо заради собствената й безопасност — отвърна Долтън. — Ако я бяхме затворили в обикновен затвор, щеше да бъде убита много преди да успеем да подготвим процеса срещу нея.

— Това щеше да спести сума ти пари за адвокати. Всички знаем, че е виновна и така или иначе ще бъде екзекутирана, нали?

Долтън се усмихна студено.

— Вярвам, че съдебната система ще постъпи правилно.

— Радвам се да го чуя. — Чейс протегна ръка. — Благодаря ви, господин президент.

— Аз ви благодаря, господин Чейс — президентът разтърси подадената му ръка и повиши глас. — А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за едни малки различия във възгледите, които имаме с нашите руски приятели. Самолетоносачът „Джордж Вашингтон“ вече е на позиция, но се надяваме, че присъствието на още един кораб ще подчертае нашата позиция. — Приглушеният смях, който последва коментара, имаше доста тъмна отсянка: продължаващото неразбирателство между Запада и Русия по въпроса за териториалните претенции на последната върху арктическите води, беше достигнало до критичната си точка няколко дни по-рано, когато руски бойни кораби принудиха един американски изследователски кораб да напусне спорните води под дулата на техните оръдия. — Доктор Уайлд, господин Чейс… и Хектор, — добави Долтън, като кимна към Амороз, — благодаря ви.

След тези думи Нина, Чейс и Амороз напуснаха Овалния кабинет и един млад помощник ги придружи по коридорите на Белия дом.

— Мисля, че всичко мина добре — каза Чейс. — Поне за мен.

Нина притисна юмрук към челото си.

— О, боже! Не мога да повярвам, че така се изложих пред президента!

— И то два пъти за две минути — обади се Чейс.

— Въобще не ми помагаш!

— Не се тревожи за това, Нина — успокои я Амороз. — Справи се много добре.

Чейс махна с ръка към медала, който висеше на шията й.

— Освен това се сдоби с хубавичка висулка.

— Еди — смъмри го Амороз, — Президентският медал на свободата не е никаква „висулка“!

Нина също се почувства леко обидена.

— Да, Еди, престани. Аз нямаше да ти се подигравам, ако беше получил медал от кралицата.

— Кой е казал, че не съм получил? — отвърна Еди сериозно.

Нина го погледна подозрително. Въпреки че го познаваше от две години, тя все още не можеше винаги да познае кога е сериозен или, както често казваше в такива случаи, кога се „бъзика“.

— Не — каза най-накрая тя. — Ако наистина беше получил медал от кралицата, досега да си ми казал. Дори ти не би могъл да го пазиш в тайна.

Той сви рамене.

— Щом казваш. Но аз имам доста медали. Просто не се фукам с тях. Лежат си в някоя кутия някъде.

— Ами няма да е зле да ги намериш и да ми ги покажеш когато се приберем у дома. Имаме доста време преди полета.

Чейс се ухили.

— Не съм казал, че кутията е тук, нали? — Той чукна с нокът по медала на Нина, който издаде тих металически звън. — Мисля, че трябва да го носиш във влака, докато пътуваме към Ню Йорк. Да видим дали някой ще те познае.

След като се качиха във високоскоростния влак „Асела“ до станция Пен, наистина я познаха, но не заради медала, който тя прибра в кутията преди да напусне Белия дом.

Откриването на Атлантида не се беше осъществило при идеални условия — оказа се, че човекът, финансирал експедицията на Нина, имаше скрити, геноцидни подбуди. Затова западните нации, които бяха създали агенцията за световно наследство под егидата на ООН, бяха решили да създадат за прикритие една по-различна, далеч по-безобидна версия за откриването й.